— Защото знаеше, че съм видяла всичко. Избяга.
— Както бяхме планирали.
— Само че не трябваше да умираш. Не трябваше да те ранява.
Марко сви рамене.
— Подробности. Планът все пак проработи. Горе-долу. Хари избяга. За съжаление, се престарава — отдавна трябваше да са го заловили или убили. Но имаш чудесен аероплано за състезанието, отново по план.
— Ами ти, Марко?
Марко сякаш не я чу и продължи:
— Ще спечелиш най-голямото състезание в света.
— Да го спечеля? Вече изоставам с ден, а то едва започна.
— Ще спечелиш! Ще се погрижа да спечелиш. Не се тревожи! Никой няма да те изпревари.
Звучи толкова убеден, помисли си тя. Откъде може да е толкова сигурен?
— Ами ти, Марко?
Отново той сякаш не чу въпроса й, а вметна:
— И имаш обожател.
— Какво искаш да кажеш?
— Всички в Белмонт парк твърдят, че Престън Уайтуей се е влюбил в теб.
— Това е абсурдно! Просто си е паднал по мен.
— Анулирал е брака ти.
— Не съм го молила. Просто го е направил.
— Трябваше да го омаеш, за да ти купи самолет. Но когато питаш „Ами ти, Марко?“, мисля, че ти вече си отговорила на въпроса си.
— Как така?
— В твоя план май няма място за Марко.
— Нямам план. Просто исках самолета ти, както бяхме решили!
— Получила си повече, отколкото бяхме решили.
Горещи сълзи премрежиха погледа на Джозефина.
— Марко, не вярваш, че бих предпочела Уайтуей пред теб, нали?
— Как да те виня? Мислила си, че съм мъртъв. Той е богат, а аз съм беден майстор на самолети.
— Никой не би могъл да те замени! — възропта тя. — А сега, когато си тук, можем…
— Какво? — с отчаяние попита той. — Да сме заедно? Колко още ще ти позволи Уайтуей да караш моя моноплано, ако те види с мен?
— Затова ли си се престорил на мъртъв?
— Престорих се по няколко важни причини. Бях лошо ранен. Ако бях останал в Норт Ривър, Хари щеше да ме убие в болничното легло.
— Но как…
— Качих се на товарен влак за Канада. Едно гостоприемно семейство фермери ме прибра и се грижи за мен цяла зима. Когато разбрах, че си с Уайтуей, вече в състезанието, а Хари те преследва, реших да се присъединя дегизиран и да наглеждам всичко, преди да изляза от гората като Марко.
— А кога ще го направиш?
— След като спечелиш.
— Защо чак тогава?
— Току-що ти казах. Уайтуей ще те ревнува от мен, както те ревнуваше и Хари. Може би не с такава злоба, но достатъчно, за да спре да те финансира и да ти отнеме самолета. Все пак е негов, нали? Или го е приписал на теб?
— Не. Негов е.
— Жалко, че не си поискала да е на твое име.
Тя увеси нос.
— Не зная как бих могла. Той и бездруго плаща за всичко, дори за дрехите ми.
— Богатите често са сърдечни, но никога щедри.
— Не знам как мога да те гледам и да се преструвам, че не си ти.
— Съсредоточавай се върху косматата ми дегизировка.
— Но очите ти, устните ти… — представи си го, както бе преди, лъскавата му черна коса, високо чело, елегантен мустак, дълбоките тъмни очи.
— Не можем да си позволим да мислим за устни, докато не спечелиш! — заяви той. — Карай самолета ми. Спечели състезанието! И не забравяй, Джозефина, че след това Летящата любима на Америка ще е жена с купища пари. А Марко, изобретателят на спечелилата машина, ще е уреден с договор за стотици самолети от италианската армия.
— А ти как се чувстваш, когато ме гледаш отдалеч?
— Как ли? Както още от първия път, когато те видях. Сякаш океан от щастие изпълва сърцето ми. Хайде сега да поправим машината!
Айзък Бел опита да заспи, увит с одеяло под моноплана си, но мислите му не се отделяха от странните думи на Хари Фрост. Ненадейно той седна, прикован от съвсем различна и още по-странна мисъл. През деня бе поразен от издръжливостта на самолета си и благодарен, задето му е спаси живота, още преди Анди Моузър да отбележи, че Ди Векио ги е строил, за да летят дълго време.
Бел се обу и изтича до кабинката за пращане и получаване на съобщения на железницата, където имаше телеграф. Необичайната сила на „Американския орел“ идваше от многобройните укрепващи елементи и дублиращи се връзки в контролния пулт на самолета. Създателят му не само бе използвал най-добрите материали, но бе предвидил повреди в структурата и се бе подсигурил.