Подобен изобретател не му приличаше на човек, който би се самоубил след фалита си. Подобен мъж, мислеше Бел, щеше да надмогне провала. За него фалитът би бил просто временна пречка.
— От „Ван Дорн“ съм — каза Бел на диспечера от Централната нюйоркска железница. Имаше разрешение от собственика, но диспечерът така или иначе с огромна радост прие да помогне на човек от надпреварата.
— Да, сър — каза мъжът. — Какво мога да направя за вас?
— Искам да изпратя телеграфно съобщение.
Диспечерът постави пръст на вилката.
— На кого?
— Джеймс Дашууд. Агенция „Ван Дорн“, Сан Франциско.
— Съобщението?
Диспечерът набра на морзов код думите на Бел:
„Проучи самоубийство Ди Векио. Ускори разследване Челере. Незабавно!“
22.
— Гледай как лети!
С пълна газ и двигател, издаващ високочестотно ръмжене, подобно на късащо се платно, жълтият моноплан на Джозефина очерта права линия в небето над Уийхоукън, Ню Джърси, докато слънцето изгряваше.
— Завърти!
Айзък Бел вече беше в пилотската кабина на „Орела“, след като научи, че Димитри Платов и механиците от „Ван Дорн“ са работили цяла нощ, за да заменят повредения алетон и изкривените му от вятъра крепящи елементи. Джозефина току-що бе излетяла от Бедлоус Айлънд.
За да е готов за действие възможно най-скоро, Бел разположи „Орела“ в началото на кея, където предния ден се приземи. Собственият му двигател вече бе загрял и готов за летене. Запърпори след първото завъртане на витлото.
— Клинове!
Издърпаха клиновете изпод колелетата и монопланът тръгна. Анди и помощникът му тичаха до крилете, за да ги крепят, докато Бел набираше скорост върху гладките дъски между железопътните релсите и накрая се издигна след Джозефина.
Не се отделяше от нея, докато летяха над река Хъдсън, като не изпускаше от очи корабите и лодките, търсейки следи от Хари Фрост и междувременно упражняваше летенето с една ръка на контролната ръчка, докато с другата въртеше пушката. След около двадесет километра двата самолета свиха към вътрешността на щата Ню Йорк, където градчето Йонкърс бълваше дим в небето.
Макар Бел да следваше самолета на Джозефина, той се опитваше да следи и картата на състезанието, на която бяха отбелязани ориентири. Бе завързал парчето хартия за бедрото си и сега направи черта, водеща до състезателната писта Емпайър сити, която вече се виждаше на няколко километра от брега, до огромен кален ров, където парни багери копаеха нов резервоар за Ню Йорк сити.
Бел видя състезателни коне да правят сутрешни разгревки, подтичвайки по пистата, ала вътрешното поле бе празно. В железопътния парк се мъдреше само дългият жълт хангарен вагона на Джозефина. Когато Бел се приземи след нея, научи, че всички други самолети вече са поели към Олбъни.
Докато механиците наливаха бензин, масло и вода в резервоара на Джозефина и бензин и рициново масло в този на Бел, те им съобщиха, че Стив Стивънс е постигнал най-добро време от Белмонт парк до Йонкърс с биплана си с два двигателя „Антоанета“ — но памуковият плантатор бил бесен на Платов, че е помогнал на Джозефина да поправи самолета си.
— Тази е идеята — имитираха приятелски руснака, — че всеки човеци се състезават заедно.
— И господин Стивънс извика на горкия Димитри — продължиха с имитациите механиците, този път на тежкия южняшки акцент на Стивънс: — „Ти, социалист неден!“
Бел забеляза, че Джозефина не се присъединява към всеобщия смях. Лицето й бе изопнато от напрежение. Навярно бе много разстроена, че е изостанала толкова назад още в началото на състезанието. Обикновено любезна и усмихната, сега тя подвикваше на механиците да не се мотаят, докато правеха допълнителни поправки на повреденото крило.
— Не се тревожи — каза внимателно Бел, — ще ги настигнеш.
Детективът даде знак на един от вандорнците да се приближи.
— Имате ли представа защо алетонът е паднал от крилото?
— Попаднала е на малко въздушно завихряне.
— Знам. Възможно ли е шарнирът да е бил повреден предварително?
— Саботаж? Първо това проверих, господин Бел. Но машината никога не е оставала без наблюдение, докато е на земята. Господин Абът беше пределно ясен. Бдим като соколи. В Белмонт спахме до самолета. Будувахме на смени.
Анди и помощникът му пристигнаха с кола от Ню Джърси, преди да приключат с работата си механиците на Джозефина. Вкараха колата във вагона на „Американския орел“ и Бел изпрати влака напред.