Стана обед, преди Джозефина да успее да излети. Тя направи кръг над трибуните, за да може заместникът на Уейнър да запише кога е тръгнала.
След това се издигна на триста и петдесет метра и пое на север. Айзък Бел летеше малко над нея, на четиристотин метра. Според картата му до карнавалната поляна на Алтамонт в Олбъни имаше над двеста километра. Маршрутът бе лесен за следване — Централната нюйоркска железница повтаряше контура на реката на изток, докато над град Хъдсън с нея не се сляха няколко по-къси железопътни линии от изток. При този объркващ възел, разпоредителите в състезанието бяха отбелязали с големи стрелки от плат релсите, по които да се водят летците.
Двата моноплана продължиха на север без произшествия и настигнаха влака на Бел, който пък се бавеше, за да може да ги дочака преди спирката си. Огнярят в котелното вкара още малко въглища, за да не изостава влака от тях.
Ненадейно на петнадесет километра от Олбъни Джозефина премина в рязко безмоторно спускане.
Айзък я последва в дълга поредица от низходящи лупинги и още бе високо, когато тя се приземи на прясно окосена ливада до селцето Касълтън на Хъдсън. През бинокъла Бел видя причината за приземяването й. От двигателя й изригваше пара. Нещо се бе случило с водното му охлаждане.
Бел се върна над релсите. Прелетя ниско над собствения си влак и показа на хората си откъде е дошъл, след което забеляза и влака на Джозефина, който ги настигна. Спусна се пред локомотива и зави в посоката, където се приземи Джозефина. Влакът спря в следващия страничен коловоз, точно до този на агентите от „Ван Дорн“. Спирачите наскачаха и заразмахваха червени флагове зад влака, а отпред натиснаха ръчка, така че жълтият влак да отбие.
Бел кацна при Джозефина и й каза, че помощта е на път. Помощта пристигна с две коли. Едната бе ролс-ройсът на Престън Уайтуей с двама детективи механици, които се заеха незабавно с машината на Джозефина, а другата кола беше „Томас Флайър“, модел 35, на която се возеше Анди Моузър. Той възстанови запасите от бензин и рициново масло на „Орела“ и настрои двигателя му. Проблемът на Джозефина се оказа по-сериозен от скъсан маркуч за вода. Цялата водна помпа беше повредена. Флайърът пое обратно към влака, за да вземе нужната част.
— Господин Бел — каза Анди, — ще им отнеме поне два часа.
— Така изглежда.
— Може ли да ви поискам услуга?
— Разбира се — каза Бел и вече бъркаше в джоба си, мислейки, че Анди ще му поиска заем. — Какво ти трябва?
— Вземете ме със себе си.
— В небето? — Объркан попита Бел, защото Анди се ужасяваше от височини и никога не бе искал да лети.
— Анди, сигурен ли си?
— Не съзнавате ли къде сме?
— На петнайсетина километра от Олбъни.
— На трийсет километра западно от Даниела. Чудех се дали не бихме могли да прелетим над „Райдър“ и да помахате с криле. Може би Даниела ще ни види.
— Това е най-малкото, което бихме могли да сторим. Завърти перките и скачай. Ще преминем много близо.
Бел не се изненада, че Анди има карта. Болният от любов механик дори бе отбелязал с червено сърце приюта за душевноболни. Намериха железопътна линия, която могат да следват от въздуха до най-близкия град и излетяха. Анди се бе наместил зад Бел и гледаше картата.
Самолетът се носеше със сто километра в час и подкрепян от западен вятър, след по-малко от двадесет минути видяха мрачната тъмночервена сграда. Обиколиха я няколко пъти. Зад всеки зарешетен прозорец се показа пациент. Все една от тях трябваше да е Даниела.
Летящите машини бяха стряскаща гледка за хората извън големите градове, които никога не бяха виждали подобно нещо. Коридорите вероятно гъмжаха от пациенти, сестри и пазачи и всички зяпаха и възклицаваха. Специфичният звук на двигателя на „Орела“ със сигурност щеше да е достатъчен на Даниела, за да разбере, че е машината на баща й, дори да не може да го види.
Лицето на горкия Анди изразяваше смесица от радост и тъга, вълнение и неудовлетвореност.
— Сигурен съм, че го чува! — извика Бел.
Анди кимна — знаеше, че Бел се опитва да го утеши.
Бел се спусна още и направи малък кръг над кулата с покоите на Райдър, където бе разговарял с Даниела.
Погледна часовника, който висеше на носещата крилете греда. Предостатъчно време и гориво. Защо да не уцели два заека с един куршум — да облекчи малко душата на момчето зад себе си и да разпита Даниела за смъртта на баща й.