— Още по-амбициозен? Тя иска само да лети. А какво иска той? Пари?
— Власт! Марко не се интересуваше от пари. Искаше да е принц, крал! — Тя тръсна глава и избухна в гневен смях: — Крал на жабите!
— А какво има в машината на Джозефина, което би могло да е изобретение само на баща ви?
— Защо ви интересува?
— Карам самолет, създаден от баща ви. Разбрах доста неща за гения на баща ви и за уменията му, може би дори за мечтите му. Не мисля, че трябва да му бъдат откраднати, особено след като самият той не може да ги защитава. Може ли да ми дадете нещо, с което аз да го защитя?
Даниела затвори очи и сбърчи чело.
— Разбирам — каза тя. — Нека помисля… Вижте, вашият моноплано… той е от по-късно. След като Марко направи копието си. Марко е като попивателна. Помни всичко, което види, но никога не ражда собствени идеи. Затова моноплано на Марко няма подобренията, които баща ми е поставил в твоя.
— Какво например? Какво е подобрил? Какво е променил?
— Алетони.
— Но те изглеждат еднакво. Сравних ги.
— Погледни пак. По-отблизо.
— Какво да погледна.
— Кардине. Как го казвате? Ос. Шарнир! Виж как алетоните са свързани със самолета ти. После погледни тези на Джозефина.
Бел видя стреснатото лице на Анди Моузър.
— Какво има, Анди?
— Момчетата казваха, че алетоните й били много халтаво закрепени. Щифтовете били твърде малки. Затова алетонът се е откачил.
Бел закима.
— Благодаря ви, Даниела — рече той, доволен от посещението. — Трябва да вървим. Добре ли се отнасят с вас?
— По-добре, грация. И имам адвокат. — Тя се обърна към Анди и му се усмихна ослепително. — Благодаря, че ме посети, Анди! — Анди я сграбчи в прегръдка и я стисна здраво. Даниела завъртя очи и каза: — Анди, когато някоя дама ти подаде ръка, по-добре да целунеш ръката.
Бел рече:
— Анди, приготви машината за излитане. Ще съм там след минутка. — Изчака Анди да се отдалечи и се обърна към Даниела. — Трябва да ви попитам нещо.
— Какво?
— Била ли сте някога влюбена в Марко Челере?
— В Марко ли? — Тя се засмя. — Шегувате се!
— Никога не съм го срещал и…
— Бих обикнала морски таралеж, преди да обикна Марко Челере. Отровен морски таралеж. Нямате представа колко е коварен. Лъжите за него са като въздуха. Сплетничи, преструва се, краде. Той е труфаторе.
— Какво е труфаторе?
— Имбролионе.
— А това какво е?
— Импосторе! Дефраудаторе!
— Професионален мошеник — отгатна Бел.
— Какво е това? — попита тя.
— Човек, който си играе с доверието на хората. Крадец, който се преструва, че ти е приятел.
— Да! Това е Марко Челере. Крадец, който се преструва, че ти е приятел.
Пъргавият ум на Бел заработи на висока скорост.
Убит крадец с изчезнало тяло беше един тип загадка. Убит професионален измамник с изчезнало тяло беше съвсем друго. Особено, след като Хари Фрост му изкрещя, огорчен: „Не знаеш какви ги вършеха.“
Нито пък ти, Хари Фрост, мислеше си Бел. Не и докато не си опитал да убиеш Марко Челере. Затова не си убил първо Джозефина. Не си искал да я убиваш изобщо. Това извратено щение се е появило едва по-късно, когато си научил нещо, което ти се е сторило още по-лошо от изневярата.
Бел сякаш имаше криле. Посещението си струваше и още как. Макар още да не знаеше какво са кроили Марко и Джозефина, беше сигурен, че Хари Фрост знае. А на глас каза:
— Джозефина ми каза, че сте ридала, задето Марко ви е откраднал сърцето.
Не се изненада от отговора на Даниела.
— Сигурно Марко й е разказал тази лъжа. Никога не съм срещала момичето.
Даниела помогна на Бел и Анди да избутат „Орела“ до далечния край на моравата и да го обърнат по посока на вятъра. Даниела стискаше една от дъските, за които бяха прикрепени колелата на машината, а Анди завъртя витлото, след което бързо изтича в кабината. Даниела беше силна, забеляза Бел и знаеше какво да се прави със самолет.
Детективът прелетя над стената на приюта и последва железопътните релси до пресечката с маршрута на Централната нюйоркска железница, след което пое към гарата на Касълтън на Хъдсън. Когато премина високо над главната улица, видя впрягове от бели коне, дърпащи пожарни коли, а на слънцето блестяха инструментите на спретнат духов оркестър.