Час по-късно някой извика:
— Тук са!
Всички вдигнаха очи към небето.
Един по един самолетите заприиждаха. Водеше белият биплан на Стив Стивънс. Той обиколи стената на подобната на крепост база и после заподскача по паветата на площада, докато двете му витла вдигаха облак от гипсов прах. Отряд войници в официални униформи отдадоха чест, а почетна стража стреля във въздуха.
Двама мъже от охранителните служби на „Ван Дорн“, които пазеха покрива на базата, се бяха привели напред в стрелковите гнезда и гледаха небето.
Зад тях от надстройката над стълбището тихо се появи широкоплещест едър мъж, заобиколи един прозорец на покрива, още една надстройка, която скриваше асансьорния механизъм и се промъкна по-близо.
— Ако бях Хари Фрост — простърга гласът му, — вие, момченца, щяхте да сте мъртъвци.
Охранителите се обърнаха стреснато и видяха „самия него“, мрачния като буреносен облак господин Джоузеф ван Дорн.
— И психопатът щеше да може след това да убие дамата летец, за чиято охрана ни плащат толкова добре.
— Съжаляваме, господин Ван Дорн! — разкаяно увеси нос Майлаго.
Люис имаше оправдание.
— Мислехме, че Националната гвардия охранява собствените си стълбища.
— Неделните войничета от Националната гвардия — подигравателно изсумтя бесният Ван Дорн — идват от къщите на мамчетата си, за да защитават Чикаго от стачкуващи работници и нашественици от Канада. Не биха познали Хари Фрост, ако го срещнат. Нито пък ще могат да се справят с него. Затова сте тук!
— Да, сър, господин Ван Дорн — отвърнаха двамата младежи в хор.
— Имате ли плакати?
Двамата извадиха плакатите на Хари Фрост, с и без брада.
— А пистолети?
Отвориха палтата си и му показаха револверите си.
— Не се отпускайте! Наблюдавайте стълбите!
Долу на площада Марко Челере, маскиран като Димитри Платов, стоеше рамо до рамо с механиците, пристигнали по-рано с помощните влакове. Те наблюдаваха нервно небето за нови знаци на приближаваща буря.
Челере изръкопляска въодушевено, когато Стив Стивънс се приземи пръв — най-малко това се очакваше от Платов. Ала през цялото време, докато се усмихваше и пляскаше, си представяше флотилии от летящи машини, косящи войниците с картечници и сриващи базата с динамит от небето.
25.
Небесната касапница, за която бленуваше Марко Челере, щеше да има нужда от още несъздадени летящи машини. Тези небесни бойни кораби щяха да имат два или три, дори четири двигателя на огромни криле и да пренасят много бомби на дълги разстояния. По-малки и маневрени машини щяха да ги съпътстват и да ги пазят от контраатака.
Челере беше напълно наясно, че идеята му не е нова. Художници визионери, както и хладнокръвни воини отдавна си фантазираха за бързи въздушни кораби, способни да носят много пасажери или бомби. Но чуждите идеи бяха като въздух и вода за него. Той беше попивателна, както му изкрещя веднъж Даниела Ди Векио. Крадец и попивателна.
И какво, ако Димитри Платов, измисленият руски механик на самолети, майстор на части и конструктор на термодвигатели, бе неговото единствено оригинално творение? Италианската поговорка казваше: „Нуждата е майка на изобретателността“. Марко Челере имаше нужда да унищожи летящите машини на съперниците на Джозефина, за да може тя да спечели с неговата. И кой би свършил тази работа по-добре от добродушния, отзивчив Платов?
Челере наистина бе великолепен майстор на части, с необичаен талант да си представи готовия продукт, още преди да започне работа. Тази дарба го бе отличила от обикновените механици и шлосери, когато на дванадесет стана чирак в бирмингамска работилница — позиция, която баща му, сервитьор имигрант, му осигури, като съблазни съпругата на собственика. С парче метал на струга пред себе си, другите момчета виждаха… ами, парче метал. Но Марко можеше да види завършената част, още преди да започне да върти метала. Сякаш виждаше какво трябва да излезе наяве от безформената буца.
Освобождаването на тази форма бе просто — само трябваше да премахне излишъка.