— Дейзи? Пожелай приятна вечер на господин Уийд. Време е за лягане.
Юстъс и червенокосата хубавица Дейзи дълго време се гледаха, сигурни, че ще е по-подходящо време за лягане, когато майка й не е наблизо. Но майка й беше наблизо, затова Юстъс отвърна любезно:
— Лека нощ, госпожо Рамзи — и получи твърдо „Лека нощ“ през затворената врата. Юстъс неочаквано разбра, че госпожа Рамзи не е толкова коравосърдечна, колкото бе предположил. Прегърна Дейзи за истинска целувка за лека нощ.
— Кога ще се върнеш? — прошепна тя, когато устните им се разделиха, за да си поемат дъх.
— Състезанието ще продължи още три седмици, ако всичко мине добре. Може би четири. Надявам се да съм си вкъщи след месец.
— Толкова дълго! — изстена Дейзи. След това ненадейно попита: — Хубава ли е Джозефина?
С второто си мъдро осенение за вечерта, Юстъс отвърна:
— Не съм обръщал внимание.
Дейзи го целуна настойчиво и се притисна до него, докато майка й не извика през вратата:
— Лека нощ!
Юстъс се запрепъва надолу по стълбите на сградата. Главата му се маеше, а сърцето му преливаше от радост.
Двама здравеняци бяха застанали на тротоара, момчета от Западната част.
На Юстъс му се стори, че го чака схватка и че няма да я спечели. По-добре да избяга. Беше висок и слаб и вероятно можеше лесно да им се измъкне. Но преди да успее да помръдне, те се разделиха и застанаха от двете му страни. За негово изумление и внезапен ужас, отвориха по един сгъваем нож.
— Шефът иска да те види — каза единият. — Тихо ли ще дойдеш?
Юстъс кимна, без да откъсва очи от ножовете.
— За какво става дума?
— Ще разбереш.
Поведоха го през няколко пресечки до улица с барове. Там го въведоха в един от тях, слабо осветен и задимен. Прекосиха го и влязоха в задна стаичка, кабинета на собственика. Той беше мъж с бирен корем и бомбе, жилетка и вратовръзка. Седеше зад бюро, където нагрято от свещ клокочеше чугунено гърненце с парафин. Миришеше подобно на изгорелия рицин от изпаренията на двигателя „Гном“ на Айзък Бел.
До гърненцето имаше къса медна тръба, миниатюрна кана за вода с тясно гърло, кожена торба, малко по-дълбока от дългата тръба и дебела палка с гъвкава дръжка и ремък за увиване около китката.
— Затворете вратата!
Здравеняците го сториха и застанаха от двете й страни. Собственикът на бара направи знак на Юстъс да се приближи.
— Казваш се Юстъс Уийд. Момичето ти се казва Дейзи Рамзи. Хубавка. Искаш ли да остане такава?
— Какво ще…
Мъжът взе палката и остави тежкия край да се поклаща като махало.
— Или искаш да се върнеш след състезанието и да видиш мекица на мястото на лицето й?
Паникьосан, Юстъс реши, че са го сбъркали с някой. Мислеха си, че дължи пари от хазарт, което беше абсурдно, защото той не играеше хазарт, освен билярд, но пък бе твърде добър, за да го нарича „хазарт“.
В следващия миг осъзна, че не са го сбъркали с никой. Знаеха, че поддържа самолета на главния детектив от „Ван Дорн“. И знаеха за Дейзи.
Юстъс започна:
— Защо… — вероятно бе свързано с Хари Фрост, лудия, опитващ се да убие Джозефина.
Преди да успее да довърши въпроса си, собственикът го прекъсна със спокоен тон.
— Защо те заплашваме ли? Защото ще направиш нещо за нас. Ако го направиш, ще се върнеш в Чикаго и ще намериш Дейзи както си я оставил. Обещавам ти, че още тази нощ ще разпространим новината: ако някой даже й подсвирне на улицата, ще го довлекат, за да отговаря пред мен. Ако не направиш каквото искаме… ще те оставя да се досетиш сам. Всъщност няма нужда. Вече ти казах, нали? Разбираш ли?
— Какво искаш?
— Искам да ми кажеш, че разбираш, преди да продължим с това, което искаме.
Юстъс не виждаше друг изход, освен да каже:
— Разбирам.
— Разбираш ли, че ако отидеш при ченгетата, няма как да знаеш кои ченгета са наши ченгета.
Юстъс бе отраснал в Чикаго. Знаеше за ченгетата и гангстерите и знаеше старите истории за Хари Фрост. Кимна — разбираше. Собственикът на бара повдигна вежди и зачака, докато Юстъс не каза:
— Разбирам.
— Добре. Тогава с Дейзи ще живеете щастливи.
— Кога ще ми кажеш какво искате?
— Веднага. Виждаш ли гърненцето?
— Да.
— Виждаш ли какво къкри там?
— Мирише на парафин.