— А някой хвана ли ти окото? — попита търпеливо Бел.
Колкото по на запад отиваха, толкова по-лаконични полицаи и детективи очакваше да среща, пред някои от които шериф Ходж от Норт Ривър би изглеждал като плямпало.
— Имаше един комарджия тежкар от Ню Йорк. Дойде с няколко здравеняци. Веднага ме надуши.
— Тумбест тип на средна възраст, с кариран костюм? Мирише на бръснарница.
— Същият. Мухите се рояха на парфюма му като прилепи по залез.
— Джони Мъсто, от Бруклин.
— Какво прави чак в Пеория?
— Едва ли е дошъл да се изкъпе в реката. Благодаря, Асбъри. Ако наминаваш през вагон-ресторанта на господин Уайтуей, кажи им, че съм поискал да ти направят нещо за вечеря… Даш, иди да понаобиколиш Мъсто. Ако имаме късмет, няма да разбере, че си от „Ван Дорн“. От другия край на страната си, все пак — добави Бел, макар че най-добрата дегизировка на Дашууд бе излъчването му на църковен хорист. — Дай ми револвера си. Ще забележи издутината под палтото ти.
Бел прибра дългоцевния „Колт“ в чекмеджето на бюрото си и извади изпод шапката си джобния си пистолет.
— Ето ти това.
— Няма проблем, господин Бел. — Дашууд се усмихна и направи рязко движение с китката си. Лъскав малък пистолет изскочи от ръкава право в дланта му.
Айзък Бел беше впечатлен.
— Браво, Даш! Хубав пистолет!
— Подарък за рождения ден.
— Сигурно от майка ти?
— Не, срещнах едно момиче, което играеше карти. Усвоих навика от баща й. И той играе карти.
Бел кимна, доволен, че от хористчето оставаше все по-малко.
— Върни се тук, когато приключиш с Мъсто — каза той и отиде да търси Димитри Платов.
Откри руснака да слиза с бавна крачка по рампата на хангарния вагон на Джо Мъд. Бършеше масло от пръстите си с потопена в бензин кърпа.
— Добър вечер, господин Платов.
— Добър вечер, господин Бел. Горещо у Пеория.
— Може ли да ви попитам дали сте продавал термодвигател в Париж?
Платов се усмихна.
— А аз питам вие питате защо?
— Научих, че един италианец, изобретател на летящи машини на име Престоджакомо, може да е купил някакъв „реактивен“ двигател в Париж.
— Не от мен.
— Може да го е купил под различно име. Може да се е нарекъл Челере.
— Пак не купува от мен.
— А срещал ли сте Престоджакомо?
— Не. Всъщност, никога не чувам за Престоджакомо.
— Направил е впечатление. Продал е биплан на италианската армия.
— Не съм познал италианци. Освен един.
— Марко Челере?
— Не познавам Челере.
— Но знаете кой е?
— Разбира се, италианецът, правещ машината на Джозефина и онази голямата, която поправям за Стив Стивънс.
Бел нарочно смени темата.
— Какво мислите за машината на Стивънс?
— Не би било честно да обсъждам.
— Защо?
— Работата ви е за Джозефина.
— Пазя я, не работя за нея. Просто ви питам за неща, които биха ми помогнали да я пазя по-добре.
— Не виждам какво общо имала машината на Стивънс с това.
Бел отново смени подхода и попита:
— А срещнахте ли друг руснак в Париж? Сикорски?
Бакенбардите на Платов се дръпнаха в огромна усмивка.
— Сънародник гений!
— Научих също така, че вибрациите са сериозен проблем при повече от един двигател. Може ли Сикорски да поиска двигателя ви за машините си?
— Може би някой ден. Ще ме извинявате ли, моля? Дългът дава зов.
— Разбира се. Извинете, че ви отнех от времето… О, господин Платов? Може ли да ви задам само още един въпрос?
— Да?
— Кой беше италианецът, когото познавахте в Париж?
— Професорът. Ди Векио. Голям ум. Не практичен, но големи идеи. Не можеше да направи реалност, но големи идеи.
— Моят моноплан е на Ди Векио и се справя страхотно — каза Бел, чудейки се защо Даниела му бе казала, че не познава Платов. — Бих го нарекъл реализирана идея.
Платов сви рамене.
— Познавахте ли Ди Векио добре?
— Никак дори. Само слушал съм лекция. — Ненадейно руснакът се огледа, сякаш за да е сигурен, че са сами и понижи тон заговорнически: — За биплана с два двигателя на Стивънс? Вие сте прав. Вибрациите на два двигателя разтърсват. Разтърсват на парчета. Извинете сега, моля.
Айзък Бел наблюдава известно време как руснакът се разхожда с важна крачка по полето, кланя се на дамите и целува ръцете им. Платов, помисли си детективът, по-голяма фурия си и от термодвигателя си.