И не можеше да повярва, че този човек така и не се е представил на красивата дъщеря на професор Ди Векио.
Бел продължи да разглежда топографските карти, за да си набележи места, където Фрост би могъл да атакува. Даш се върна и съобщи, че Джони Мъсто черпи наред репортерите.
— Не е незаконно — отбеляза Бел. — Букмейкърите живеят от информация. Като детективите.
— Да, господин Бел. Само че го последвах до железопътното депо и го видях да дава на същите репортери и пачки пари.
— Какво смяташ, че прави?
— Ако ги подкупва, не мога да разбера какво биха направили за него в замяна.
— Едва ли иска името си във вестниците — каза Бел.
— Какво иска тогава?
— Покажи ми къде е.
Даш посочи и каза:
— Близо до реката има един товарен вагон, където играят зарове. Мъсто събира залозите.
— Навъртай се наоколо, така че да чуваш, но не толкова близо, та да се сети, че сме заедно.
Бел подуши бруклинския комарджия, преди да го чуе — силен аромат на гардении надви по-грубите миризми на траверси и локомотивен дим. Тогава чу пресипналият шепот на Мъсто:
— Залагайте, господа! Залагайте!
Бел заобиколи самотния вагон, спрян в един тъмен ъгъл на депото.
Един бандит с очи като стъклени топчета побутна Мъсто.
— А, това ако не е един от най-добрите ми клиенти. Никога не е късно да увеличите инвестицията си, сър. Колко да добавим към трите ви хиляди за Джозефина? Трябва да ви предупредя обаче, шансовете й растат. Хаплата вече е с петнайсет към едно, някои хора забелязват, че настига Стивънс.
Усмивката на Бел беше по-дружелюбна от гласа му.
— Всъщност, чудя се дали комарджиите не се опитват да повлияят на състезанието.
— Кой, аз ли?
— Далеч сме от Бруклин, Джони. Какво правиш тук?
Мъсто възрази силно.
— Няма що да се бъркам. Победи, загуби, равни все ми е тая. Вие залагате, господин Бел. И сте, така, светски човек, ако ви преценявам вярно. Знаете, че букито никога не губи.
— Не е вярно — каза Бел. — Понякога губи.
Мъсто се спогледа изумен с бодигардовете си.
— Тъй ли? Кога това?
— Когато стане алчно.
— Какви ги говорите? Кой е алчен?
— Подкупваш репортери.
— Това са глупости. С какво могат тия драскачи да ми помогнат?
— Могат да похвалят някой самолет пред милиони залагащи читатели. С други думи, да изкривят залозите.
— Вярно ли? И кой самолет хваля?
— Този, който хвалиш от самото начало: безглавият пушър на Едисън Сидни Мартин.
— Това си е класна машина — възрази Мъсто. — Не й трябва помощ от Джони Мъсто.
— Но пък въпреки това получава много помощ от Джони Мъсто.
— Ей, не е като да преча на състезанието. Само давам информация. Обществено дело, така да се каже.
— Бих го нарекъл признание.
— Нищо не можете да докажете.
Усмивката на Айзък Бел изчезна. Детективът прикова със студен поглед букмейкъра.
— Мисля, че познаваш Хари Уорън.
— Хари Уорън? — Джони Мъсто поглади двойната си брадичка. — Хари Уорън? Хари Уорън… Чакай да помисля. А, да! Не е ли оня от вашите, дето шпионира нюйоркските банди?
— След два дни Хари Уорън трябва да ми прати телеграма, че се е видял с теб в офиса на „Ван Дорн“ в хотел „Никърбокър“ на Четиридесет и втора и Бродуей. Ако не го направи, ще те погна.
Бодигардовете на Мъсто изгледаха лошо детектива.
Бел не им обърна внимание.
— Джони, искам да го разгласиш: нямам проблем със залозите. Имам проблем с хора, които се опитват да ги изкривят.
— Аз не съм виновен за това, дето вършат другите.
— Разгласи го!
— А на вас какво ще ви помогне?
— Няма да могат да кажат, че не са били предупредени. Приятно пътуване до Ню Йорк.
Мъсто изглеждаше съсипан.
— Как ще се върна в Ню Йорк след два дни?
Айзък извади златния джобен часовник, отвори капака му и показа на Мъсто колко е часът.
— Тичай бързо и може да хванеш влака за мляко до Чикаго.
— Джони Мъсто никви влакове за мляко не взима.
— Когато стигнеш до Чикаго, може да се глезиш с „Туентиът сенчъри лимитед“.
— Ами състезанието?
— Два дни. Ню Йорк.
Букмейкърът и хората му тръгнаха, мърморейки възмутено.