Вместо това се показа вестникарче и, тичайки по пътеката между седалките, викаше:
— Идва голямото самолетно състезание!
Марко Челере купи един брой на „Анибал куриър пост“ и го прегледа със страх за новини за убийство и заподозрян, отговарящ на неговото описание.
Информацията за състезанието бе на първа страница. Престън Уайтуей, описан като „прозорлив, отворен към новото бизнесмен“, бе цитиран с думите:
„Колкото и да ни натъжава неотдавнашната смърт на Марк Твен — бардът на Анибал — още по-тъжно е, че господин Твен не доживя, за да види летящите машини от Голямата въздушна надпревара «Уайтуей», над САЩ от Атлантика до Тихия океан, да се приземяват в родния му град Анибал, Мисури.“
Челере прегледа и кратките новини, несвързани с града, които местните репортери взимаха от телеграфната мрежа. Първата беше интервю с „изявен авиационен специалист“, който твърдеше, че безглавият пушър на Едисън Сидни Мартин е самолетът, с който трябва да се съобразяват останалите. „Най-здравият и най-бързият, а двигателят му се подобрява всеки ден“, твърдеше специалистът.
Сега, без Ръгс, ще се подобрява по-рядко, помисли си Челере. Но прочутият баронет нямаше да има проблеми да си наеме най-добрите механици. Пушърът си оставаше най-сериозната заплаха за първото място на Джозефина.
Челере се разрови още. Щатските запасняци се бяха активизирали. Сърцето му прескочи, но веднага разбра, че е заради стачка на работниците от анибалската фабрика за цимент. Работниците били подстрекавани от „чужденци“, от „италианци“, които пък търсели закрила от италианското консулство в Сейнт Луис. Слава Богу, че се правеше на руснак, помисли си той, само за да вдигне глава и да види как мрачните бизнесмени свалят вестниците си и го гледат с присвити очи. Не приличаше на италианец с дегизировката си, но нямаше съмнение, че най-много от всички пътници във вагона прилича на чужденец. Или може би вече бяха прочели новина за убийството, както и описание на бакенбардите му, къдравата му коса, линийката и сламената шапка с червена лента?
Мъжът, който седеше по-близо до него, се приведе напред.
— Хей, ти! — обърна се грубо той към него. — Ти… господине?
— На мен ли говорите, сър?
— Ти от стачкуващите ли си?
Челере претегли опасността от това да е чужд подстрекател и тази да е избягал убиец и предпочете втората.
— Аз бъда механик на самолети в състезанието Уайтуей.
Израженията им се промениха като небе, в което слънцето се показва иззад облак.
— Ти си в състезанието? Я дай лапа, приятел!
Меките им розови длани раздрусаха енергично ръката му.
— Кога ще стигнете до Анибал?
— Когато бурите се свършат. Дано няма да има урагани.
— Ей, ако си падаш по залаганията… на кого би заложил?
Челере вдигна вестника.
— Пишело, че пушърът на английския мъж най-добър.
— Да, и в Чикаго го прочетох. Ти обаче си в сърцето на нещата. Ами Джозефина? Малката още ли изостава?
Челере замръзна. Беше видял новина от телеграфа:
„Убийство и кражба в сянката на буря“.
— Джозефина още ли изостава?
— Настига — измърмори Челере, четейки колкото може по-бързо:
„Механик от въздушната надпревара бе открит мерзко убит на състезателната писта в Колумбия с прерязано гърло, жертва на обир. Според шериф Лайдъм, убиецът може да е подстрекател на стачката в Анибал, който бяга от нея и е готов на всичко, за да улесни бягството си. Тялото на жертвата бе открито късно заради силната буря снощи.“
Марко Челере дари бизнесмените с широка усмивка.
— Джозефина настига — повтори той.
Влакът шумно изтрополи по мост с железни трегери и небето изведнъж се разстла над широка водна повърхност.
— Ето я и Мисисипи — каза един от мъжете. — Четох, че летците носят коркови жилетки, когато летят над вода. Вярно ли е?
— Добро за изплаване — каза Челере, докато гледаше през трегерите прочутата река. Кафява и пълноводна от дъждовете, осеяна с белите връхчета на вълнички, тя течеше сърдито край Анибал, чиито къщички се редяха на отсрещния бряг.
— Мислех, че по-широка — отбеляза Челере.