Като парафина. Парафиновият восък, който запушваше тръбата, щеше също да се разтвори след около час и тогава водата щеше да замърси горивото. Две лъжици вода в резервоара бяха повече от достатъчно да спрат работата на двигателя. Ако по това време самолетът летеше високо, Бел можеше и да успее да планира в безопасност. Но ако се случеше по време на излитане, приземяване или пък при завой ниско над земята, щеше да се разбие.
Айзък Бел слушаше дълбоко загрижен Еди Едуардс.
Не беше особено изненадан от зловещите новини, които Еди току-що бе получил от свой информатор в Американската армия. Някой бе извършил дързък набег срещу арсенала на форт Райли в Канзас.
— Потулили са го — обясни Еди, — защото не искали да се разчува, че престъпници са обрали оръжейния им склад.
— Какво са взели?
— Две картечници „Колт-Браунинг“ М1895 с патрондаш и въздушно охлаждане.
— Сигурно е бил Фрост — рече Бел и си представи как автоматичните оръжия обгръщат моноплана на Джозефина с буря от четиристотин и петдесет куршума в минута.
— Трябва да признаеш, че на Фрост от нищо не му пука. Измъкнал ги е изпод носа на армията.
— Как е влязъл? — попита Бел.
— По обичайния начин. Подкупил е отговорник.
— Трудно ми е да си представя как някой отговорник, колкото и да е нагъл, може да се надява, че няма да се забележи липсата на картечници.
— Фрост го е излъгал, че ще краде униформи. Казал, че ще ги продава в Мексико или нещо подобно. Някаква глупост, на която отговорникът се вързал. Мъжът пиел, както може да се предположи. Наложило му се набързо да изтрезнее във военния затвор, но така или иначе картечниците били изчезнали.
— Кога е станало това?
— Преди три дни.
Бел извади топографска карта на Канзас.
— Предостатъчно време, за да застане между нас и Уичита.
— Затова казах, че сме в беда. Макар че ми е интересно как ще побере две картечници в една кола. Още повече — как ще ги скрие. За една са нужни трима души. Заедно с платформите, на които стоят, картечниците тежат почти двеста килограма.
— Достатъчно е силен, за да използва едната сам. А и има двама помощници.
Бел проследи по картата железопътната линия, която щяха да следват състезателите до Уичита. След това проследи релсите, които се сливаха при Джънкшън сити, най-близкото градче до форт Райли.
— Ще прекара оръжията с влака, а после с някоя товарна кола или камион.
— Така че може да атакува, където и да било между Канзас и Калифорния.
Бел вече беше стигнал до същото заключение.
— Вече знаем, че не действа на дребно. Ще наеме още хора за втората картечница и ще ги разпредели от двете страни на релсите, по които ще се водим. Ще стрелят по нея от двете страни.
Бел сметна набързо няколко неща наум и добави мрачно:
— Ще започнат да стрелят по Джозефина на около километър и половина от нея. Ако някак успее да се размине с тях, ще завъртят картечниците и ще продължат. При нейните деветдесет километра в час ще имат възможност да стрелят по нея цели две минути.
Стив Стивънс размаха един брой на „Уичита Ийгъл“ точно под носа на Престън Уайтуей и ревна възмутено:
— Знаеш ли какво пишат?! Твоят „Сан Франциско Инкуайърър“ ме цитира с думите, че се радвам как оня откачен руснак помага на английския тип, защото всички сме заедно и сме били като едно голямо семейство.
— Да, прочетох го — спокойно отвърна Уайтуей. — Не звучи като вас.
— Точно тъй, не звучи като мен. Защо сте го писали?
— Ако бяхте чели внимателно, щяхте да видите, че репортерите ми цитират господин Платов, който предава думите ви, че Голямото презконтинентално състезание за купата „Уайтуей“ и петдесет хиляди долара е за всички и всички сме като голямо семейство.
— Не съм казвал такова нещо!
— Все едно сте. Вече всички вярват в това.
Стивънс ритна ядно. Коремът му подскочи, а лицето му почервеня.
— Ненормалният руснак, ще ми слага думи в устата… Не съм казвал…
— Какъв е проблемът? Всички смятат, че сте добър човек.
— Не ме е грижа добър ли съм или не! Искам да спечеля състезанието! И ей го Платов, с танцова стъпка ще ходи да помага на Едисън-Голямата-Работа-Сидни-Все-Тая, когато собствената ми машина ще се разпадне от друсане.
— Симпатизирам ви — каза Престън Уайтуей, като се радваше, че информаторите му се оказаха прави: фермерът може и да не успее да завърши състезанието. — Сега, сър, моля да ме извините, трябва да обърна внимание на собствения си самолет, който не се разпада, между впрочем и ще излети в способните ръце на Джозефина, която ще спечели състезанието.