Дали Марко е повредил машината, за да спечели тя, чудеше се Джозефина. Ето го там, в странната си дегизировка. Само тя знаеше кой е той наистина и само тя подозираше що за ужасия е извършил. Страхуваше се да го приближи и да попита.
Но трябва, помисли си Джозефина. Трябва да попитам! Ако подозрението й се окаже вярно, щеше да си признае всичко, всички лъжи дотук. Тя отиде при Марко. Италианецът размахваше линийката си и изглеждаше уплашен и объркан като останалите, но Джозефина, която вече му нямаше доверие, не знаеше дали не се преструва. Приближи се и рече тихо:
— Трябва да говорим!
— Ооо, горка Джозефина! — извика той в ролята на Платов. — Всичко видяла пред очи.
— Трябва да те питам нещо!
— Какво?
Преди да успее да продума каквото и да било, се чу силен писък. Пищеше Аби. Писъкът бе последван от радостен възглас. Джозефина се обърна към потока.
Всички гледаха надолу по течението. Баронет Едисън Сидни Мартин куцукаше по брега, подгизнал, целият в кал, и безплодно се опитваше да запали цигара.
Бел обясни на Анди Моузър, че е видял как пада перката на Едисън Сидни Мартин.
— Често ли се случва?
— Случва се — отвърна Анди.
— Каква може да е причината.
— Много неща… Пукнатина в главината, например.
— Но баронетът оглежда машината всеки път, преди да излети. Обикаля я и проверява всичко. Както правим всички. Механиците му също, както правиш и ти.
— Може да е ударил някой камък, докато е излитал.
— Щеше да усети.
— Щеше, ако се беше счупило витлото — отговори Анди. — Но ако главината е била ударена, точно в момента, когато е излитал, а моторът е ревял силно, може и да не е чул и да не е усетил нищо. Преди няколко месеца чух за едно витло, което станало чупливо, защото го съхранявали право. В едната от перките се просмукала влага.
— Неговото витло беше чисто ново и откакто е купено, всекидневно се употребява.
— Да, но все пак се пука.
— Затова го боядисаха в сребристо, за да си личат пукнатините.
При пушърите това беше обичайна процедура. Витлото на Бел не бе боядисано, защото беше точно пред него и яркият цвят би го заслепил.
— Знам, господин Бел. А и очевидно не е било достатъчно старо, за да загние. — Моузър вдигна глава към лицето на детектива. — Ако ме питате дали е било саботаж, ви казвам, че като нищо може да е било.
— Как? Как би го сторил, ако искаш витлото на някого да падне?
— Бих направил каквото мога, за да го разбалансирам. Когато витлото е разбалансирано, то вибрира. Вибрациите или ще го счупят, или ще разхлабят главината, а може и да откачат двигателя от рамката му.
— Само че не би искал да се клати толкова силно, защото човекът, когото се опитваш да убиеш, ще забележи и незабавно ще се приземи безмоторно.
— Прав сте — каза Анди. — Саботьорът наистина си знае добре работата.
Това обаче, трябваше да признае Айзък, важи за всеки механик в състезанието, може би с изключение на детективите механици на Джозефина. Друг факт, който не можеше да пренебрегне, беше, че Престън Уайтуей беше получил това, което си пожела така безсрамно в Сан Франциско. Трябваше да почака доста след Чикаго и почти през цял Канзас, но „естествената отсявка“ се случи и състезанието наистина вече противопоставяше най-добрите летци на смелата мъжкарана Джозефина.
Едисън Сидни Мартин вероятно бе най-добрият от всички — а неговото отстраняване чрез саботаж бе всичко друго, но не и естествено.
Постоянството на Джо Мъд се оказваше също сериозно предизвикателство, а Стив Стивънс, колкото и да бе неприятен, беше несъмнено дързък и бърз и не спираше, въпреки риска за машината му.
Бел нямаше как да знае каква ще е следващата цел на саботьора. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че работата му си остава все същата: да пази Джозефина от Хари.
Бел се питаше дали кражбата от форт Райли не е било сложно отвличане на вниманието, начин да приспят бдителността на закрилниците на Джозефина. С тези подозрения в главата, Бел устрои засада. Изчака да се стъмни — след тъжното сбогуване със семейство Едисън Сидни Мартин, чийто влак пое от малкото железопътно депо на Морис Каунти обратно към Чикаго, и се качи на покрива на частния вагон на Джозефина. Часове наред чакаше и наблюдаваше влаковете от другата страна на влака на Уайтуей, заслушан в хрущенето на чакъл под ботуши.
Нощта беше гореща. Странични и покривни прозорци и шлюзове бяха отворени. Неясни разговори и спорадичен смях се смесваха с пуфтенето на локомотивите. Горяха достатъчно огньове, за да осветява наоколо и да нагряват вода. Въпреки спокойствието, Бел извади браунинга си и го насочи към вратата през един покривен шлюз. Дочу сънливия глас на Джозефина от спалното й купе.