— Кой е?
— Престън.
— Господин Уайтуей, малко е късно.
— Трябва да говоря с теб, Джозефина.
Джозефина зашляпа боса към малката приемна. Носеше роба върху памучна пижама. Отвори вратата.
Уайтуей беше в безупречен костюм и копринена вратовръзка и се бе сресал на сияйни вълнисти кичури.
— Знай, че много съм мислил върху думите, които ще чуеш сега — започна той, крачейки нервно. — Странно… Сякаш езикът ми е на фльонга.
Джозефина се сгуши в един натруфен фотьойл, сви крака под себе си и го загледа предпазливо.
— Надявам се, че не си променяте решението — каза тя. — Справям се все по-добре. Времето ми се подобрява. Настигам лидерите. А и с горкия баронет извън състезанието, имам много по-добър шанс.
— Разбира се, че имаш!
— Джо Мъд не е толкова бърз. А Стив Стивънс не може да издържи на темпото ми.
— Ще спечелиш! Сигурен съм!
Джозефина се усмихна широко.
— Това е облекчение. Толкова нервен изглеждате, че си помислих дали няма да спрете подкрепата си… Но, какво искате да кажете тогава?
Уайтуей изпъна гръб, изпъчи се и изтърси:
— Омъжи се за мен!
— Моля?!
— Ще съм чудесен съпруг, ще си богата и ще можеш да летиш всеки ден, докато не родиш… Какво ще кажеш?
След дълго мълчание, Джозефина промълви:
— Не зная какво да кажа… Искам да кажа, много мило, че ми предлагате, но…
— Но какво? Какво би могло да е по-добре от това?
Джозефина пое дълбоко дъх и стана. Уайтуей понечи да я прегърне.
— И какво стана после? — прошепна Мариан, когато Бел й заразказва на закуска в огромния вагон-ресторант на влака какво бе дочул предната нощ. Огромните й зелени очи бяха тъй красиви, че Бел за миг си забрави мисълта.
— Съгласи ли се? — подсети го Мариан.
— Не.
— Добре. Престън е твърде самовлюбен, за да е добър съпруг. Ако е толкова мила, колкото я описват вестниците, заслужава повече.
— Виждала си се повече с нея, отколкото знаят читателите на тези вестници.
— Поздравявали сме се отдалеч. Но ми се струваше, че ще отговори „Може би“.
— Защо?
Мариан помисли.
— Прилича ми на човек, който получава каквото иска.
— Беше нещо като „Може би“. Каза, че трябва да си помисли.
— Вероятно няма с кого да говори за това. Ще я изслушам. И ще й предложа мнение, ако иска.
— Надявах се да го кажеш — усмихна се Бел. — Всъщност, надявах се да помислиш върху думите на Хари Фрост: че тя и Челере са крояли нещо.
Мариан хвърли поглед през прозореца. Силният вятър образуваше миниторнада от въглищен дим, пшенична плява и пепел сред влаковете.
— Днес няма да летим. Ще помисля веднага.
— Искам да съм като теб, когато порасна — усмихна се широко Джозефина и погледна Мариан.
Двете седяха на фотьойлите в приемната на Джозефина. Между тях се виждаха две недокоснати чаши кафе.
— Надявам се да не ти се струвам възрастна. А и ти вече си порасла. Караш самолет през целия континент.
— Не е същото. Искам да съм пряма като теб.
— Какво имаш предвид?
— Веднага ми каза как Айзък е чул предложението на Престън.
Мариан се усмихна:
— Казах ти също, че ми е много любопитно какво мислиш за предложението му.
— Не знам. Искам да кажа, защо ще иска да се жени за мен? — Джозефина внезапно се разсмя. — Аз съм просто едно глупаво момиче, което довчера е живяло във ферма.
— Мъжете са странни същества — отвърна Мариан с усмивка. — Повечето… Може би те обича.
— Не каза, че ме обича.
— Е, Престън невинаги се държи умно, но от друга страна е хубав.
— Предполагам.
— И много, много богат…
— Хари също беше богат.
— За разлика от Хари, Престън, въпреки недостатъците си, не е дивак.
— Да, но е едър колкото Хари.
— И продължава да расте — засмя се Мариан. — Ако не внимава, ще стане като президент Тафт.
— Или като Стив Стивънс.
И двете се разсмяха. Мариан я погледна внимателно, а после попита: