Клей слушаше внимателно.
Бел продължи:
— Сигурен съм, че си и се хвалил с надеждата да я впечатлиш. Беше от момичетата, за които хората биха направили всичко, за да ги впечатлят. Хвалил си се, нали? Как си станал сътрудник на най-могъщия човек на Уолстрийт.
— Не съм се хвалил! — заяви Клей.
— Може да ти се е размекнал мозъкът, когато те е упоила.
— От къде знаеш за това?
— Имай малко вяра на вандорнци, бил си такъв. Аптекарят, от когото е купила хлоралхидрата, ми каза. Споменал си името на Мери пред Конгдън, нали?
— Възможно е.
— Подписал си смъртната й присъда.
Клей погледна към Конгдън, който се беше отпуснал зад бюрото си.
— Наранил ли си я?
Конгдън отвърна:
— Това е номер, идиот такъв!
Клей погледна и към Бел. Очите му бяха станали стоманеносиви. Насочи поглед право към Клей.
— Никога не се предаваме! — рече тихо. — Знаеш го по-добре от всекиго. От самото начало е било мотото на господин Ван Дорн, нали?
Клей не смееше да продума. След това свали поглед и кимна.
— Да, от самото начало.
Бел каза:
— Отне ми десет години да проверя всички следи. Познавам и твоите дела, Клей. Знам как работиш. Година след година събирах. Дума тук, намек там, спомен, хвърлен поглед. По-лесно е, когато е хубаво момиче. Билетни агенти. Кондуктори. Хазяйки. Профсъюзник, излязъл от затвора. Парченца. Парченца от нищо. Накрая ти излиза късметът с един чиновник на градската железница. Точно покрай ъгъла. На трийсет метра от сградата. След това отново парченца нищо. Накрая — късметлийско попадение.
Бел се обърна към Конгдън.
— Брокерите „Тибодо & Марзан“ са фалирали в паниката от 1907-а. Водили са десетки дела. Името на Конгдън се показа. Оказа се, че притежавате тези брокери. И благодарение на един стар детектив, който ми каза веднъж, че глухите улички биха могли да водят нанякъде, се оказа, че имам в папките си копие от частна телеграма, изпратена от телеграфа на „Тибодо & Марзан“, до Джон Клагарт.
Бел се обърна към Хенри Клей.
— Но все още ми липсваше последната брънка. Една нощ отново извадих късмет. Един асансьорен пиколо, който едно време замествал колега в тази сграда, се върна десет години по-късно. Чичо му още бил домакин на сградата. Надеждите на племенника му за кариера другаде не се оправдали. Чичото му дал работа.
Бел изгледа Конгдън дълго, а след това се обърна отново към Хенри Клей.
— Един детектив с късмет наминал — както правел редовно години наред, — и разпознал пиколото. „А, да, помня момичето, голяма хубавелка, но беше бясна.“
Гласът на Бел стана приглушен.
— Попитах: „Кога я свали обратно надолу?“ „Не съм“, отвърна той. „Не слезе изобщо по време на смяната ми, а висях десетина часа.“ Попитах отново: „До кой етаж я качи?“ „Най-горният. Частния етаж на господин Конгдън.“ „Сигурен ли си?“ „Естествено. Имахме заповеди да звъним там и да уведомяваме за всеки посетител до неговия етаж. Обадих се. Господин Конгдън каза: «Качете я.» И я качих.“
— Мери Хигинс е загинала точно тук, в този кабинет, до статуята на шефа ти.
— Беше самозащита! — извика Конгдън.
— Какво!? — възкликна Клей.
— Не дойде да се изправи срещу мен! Дойде да ме убие.
Бел рече:
— Не съм се съмнявал, че Мери Хигинс е сред най-моралните хора, които съм срещал. Току-що потвърди, че е мислела да те убие.
— Нищо такова не съм признавал.
— Чух го от устата ти.
— Твоята дума срещу моята.
— И неговата.
Конгдън извади пистолет от бюрото си. Клей се взря в оръжието и лицето му показа ясно, че си спомня нещо.
— Каза ми, че никога не би убила никого. Повярвах й. Още й вярвам.
— Променила си е мнението — заяви Конгдън.
— Откъде имаш този пистолет?
— Ще ти обясня, след като се погрижим за господин Бел.
— Това е „Колт Бисли“. Като този, който Мери взе от мен.
Конгдън долови заплахата в гласа на Клей и се завъртя, за да го застреля със собствения му пистолет.
Клей се хвърли към килима с невероятна скорост, грабна пистолета, който беше пуснал, и стреля пръв, два куршума право в гърдите на стареца. Конгдън се отпусна назад и куршумът излетя към статуята на Роден. Мраморът се пръсна. Очите на Конгдън останаха вперени тъжно в унищожената „Целувка“.