— Без съмнение това ще му върши чудесна работа, ако се сблъска с колежанчета, решили да вършат престъпления.
— Много е добър в работата под прикритие. Искаше да става актьор.
— Защо не е актьор тогава?
— Майка му забрани.
— Да слушаш майка си е похвална черта от характера, но рядко подхожда на корави детективи — отвърна сухо Ван Дорн.
— Има си предостатъчно характер за работата, а Кисли и Фултън ще му покажат какво да прави с него. Сър, наистина още един човек ще ми е от полза.
Ван Дорн не бе напълно убеден.
— Ще трябва да говоря с него и да го преценя.
— Вече сте говорили.
— Как така? Кога?
— Мисля, че визитката му е в джоба ви.
Ван Дорн посегна към жилетката си и ръката му замръзна.
— Джак Финърти?
Бел едва устоя да не се разсмее с глас.
— Като имам предвид всичко, което научих за въглищата покрай този случай, господин Ван Дорн, не бих си заложил спестяванията на супервъглищата.
Ван Дорн почервеня като мустаците си.
Очите му се превърнаха в леденосини висулки, а огромният му гръден кош се изду като на бик, готов за нападение. Бел се подготви за грандиозно избухване, но накрая шефът му се разсмя.
— Преметнахте ме!
— Трябваше да измислим начин да покажем колко го бива.
— И още как. Наистина се вързах… Е, върза ме събратът — ирландец.
Бел вече не криеше усмивката ми.
— Ти пък какво се подсмихваш?
— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, сър, но „събратът“ ви ирландец е пряк потомък на английските и холандски основатели на Ню Йорк. Името му е — Арчибалд Ейндъл Абът Четвърти, на първо място в списъка на Четиристотинте.
Сградата, в която се помещаваше кабинетът на съдия Конгдън, бе с ниво на сигурност, по-високо от това на една банка.
Хенри Клей влезе в мазето през сервизния вход, облечен като работник по поддръжката на котелното. Носеше чук, ключ, шивашки метър и уред за измерване на нивото на парата, който бе модифицирал в шперц. Познаваше дневния график на пазачите и лесно им се изплъзна. Разби ключалката на една врата, изтича дванайсет етажа нагоре, без дори да се задъха, махна работническите си дрехи, в пълна тишина отключи още две врати и влезе през задния вход на личния кабинет на съдия Конгдън.
Клей видя незабавно колко добре е подходил. Старецът вдигна глава от бюрото си, сепнат, ала без капчица страх. Клей беше действал мъдро.
11
Натрапникът заинтригува Джеймс Конгдън.
Можеше мигновено да повика помощ по някой от телефоните на бюрото си. Или сам да застреля мъжа с револвера, който държеше винаги до себе си. А можеше да активира и „бариерата срещу луди“. Но засега Конгдън беше по-скоро любопитен. Защо подобен елегантно облечен мъж би се промъкнал през задния вход.
Сякаш за да докаже, че притежава също толкова изискан вкус за изкуство, колкото и за дрехи, мъжът направи коментар на скулптурата в кабинета, сякаш наистина разбираше за какво говори.
— Оценявам познанията ви за античното изкуство — рече непознатият.
Съдия Конгдън отвори тръбата, през която даваше нареждания на хората си в останалите помещения.
— Антично ли? Фукате се единствено с невежеството си. Огюст Роден направи тази скулптура преди две години.
— Но за разлика от оригинала, тази по-съвършена репродукция, която сам сте поръчал, показва мъжките форми в класически гръцки стил — непокрити, вместо скрити зад някой крайник.
Конгдън изсумтя:
— Превзет начин да кажеш, че му се виждат въдицата и тежестите.
Натрапникът сякаш свали за миг изисканата си маска.
— В присъствието на подобна красота — рече сковано той, — предпочитам да се изразявам „превзето“.
Конгдън извади пистолета си.
— А аз пък не знам кое предпочитам. Дали да наредя да те пребият до смърт, или да те застрелям сам, който и да си ти.
— Привилегия на богатите е да избират — отвърна Хенри Клей. — Но бихте пропуснал най-голямата възможност в живота си. Ще ви отправя неустоимо предложение.
— Рядко се изкушавам.
— Но когато се изкушите, сър, обикновено се възползвате.
Клей хвърли многозначителен поглед на страстните любовници на Роден. След това кимна одобрително към бронзовата статуетка на бюрото на съдията, която изобразяваше последната му съпруга, разголила сластните си форми.