— Казвам се Хенри Клей. По рождение съм син на художничка, а по занаят — частен детектив. Не ви заплашвам с нищо, само ви предлагам възможности. И го правя с цената на голям личен риск, защото наистина може да наредите да ме пребият или убият.
— Значи си падаш по залозите?
— Да, сър. Залагам живота си, че ще прозрете що за възможност ви предлагам.
— И каква е тя?
— Да унищожите миньорските профсъюзи „Обединени миньори“ на изток и „Западната федерация на миньорите“ на запад и да ги спрете веднъж завинаги. Ще минат двайсет години, преди на континента отново някой миньор да посмее да направи профсъюз, камо ли да организира стачка. Ето ви и добавката. Ще знаете предварително в какви браншове да инвестирате, браншове, които ще процъфтят, когато унищожите профсъюзите.
— И как ще стане това?
— Всякак. Нямам задръжки.
Конгдън поклати глава.
— Не! Рискувам всичко, ако те заловят и се раздрънкаш.
— И какво ще струва думата на един нищо и никакъв детектив срещу тази на великия съдия Конгдън?
Конгдън го прикова с поглед.
— „Великият съдия Конгдън“ възнамерява да стане президент на САЩ. За нещастие, това означава да убедя невежите, че срещу мен и дума не може да се каже.
— Може да скрепим сделката си с по едно кимване. Без подписи и без договори. Няма как да се запише кимване.
— Без договор разчиташ на напълно неоснователната надежда, че някак ще те възнаградя. Ами ако не го направя?
— Нямам нужда от възнаграждението ви.
— Защо тогава?
— Ето от какво имам нужда — прекъсна го Клей и започна да отброява на пръстите си с добре поддържани нокти. — Неограничени средства, за да свърша работата. Определена информация, която само вие притежавате. Пропуски за всички железопътни линии и използване на частни влакове. Разрешение да изпращам и да получавам съобщения по частните телеграфни линии на брокерите ви.
— Забранено било от Междущатската търговска комисия външни лица да използват тези линии — прекъсна го Конгдън със саркастичен тон.
Клей се засмя. Брокерите се сещали за закона само когато им е изгодно.
— Скоростта и поверителността са част от добрия бизнес — добави той.
Чудесно знаеше, че няма да му се налага да напомня на Конгдън как собствениците и ползвателите на частни линии могат да изпреварят конкурентите си, които си служат с по-бавните обществени линии на „Уестърн юниън“.
— Във всеки град, в който действам, ще обменяме информация бързо и поверително през бюрата ви там.
— Това може да ме издаде — рязко му напомни Конгдън.
— А инвеститор от вашия калибър не държи ли контролни пакети акции във фирми за частни телеграфни услуги?
Конгдън пренебрегна комплимента и попита:
— Но какво ще получиш ти от всичко това?
— Репутация. Ясно е, че ще ми се отплатите богато, когато успея. Но дори да не го направите и да ме измамите, няма да има значение. Ще съм във вътрешния кръг.
— Как?
— Агенция „Хенри Клей“ ще представлява президенти и крале, когато управниците на тази страна научат кой се е справил с профсъюзите. Когато вие станете президент, позицията ми ще укрепне още повече.
Конгдън премисли предложението на Клей. Умееше да преценява хората изключително точно. Мъжът внушаваше уважение дори само с външния си вид, а освен това притежаваше поглед на човек, който умее да довежда докрай това, с което се е захванал.
— Защо си толкова сигурен, че предложението ти ще ми хареса?
— Защото ви проучих, съдия Конгдън. Разбирам ви. Аз съм най-добрият детектив в страната.
— Мислиш, че ме познаваш, така ли? Я погледни пак статуята. Внимателно се вгледай в Целувката. Виждаш ли нещо необичайно?
Хенри Клей се вгледа. Приведе се към мрамора и очите му обходиха внимателно страстната прегръдка между мъж и жена.
— Виждам великолепна статуя.
— Привлича те, нали?
— Наистина. Всъщност съм по-близо до нея, отколкото бях преди миг. Но какво точно искате да видя?
— Вдигни глава!
Прозорецът на тавана, през който светлината галеше мрамора, беше обрамчен от гипсов фриз, осеян с дупчици.
— Виждам дупчици във фриза. Почти незабележими са.