Локомотивът се прекатури през моста, повличайки товара си и се стовари в гетото, право върху покрива на магазина на компанията на Найрън.
— Какво те притеснява, Джим? Добре се справихме днес.
Джим Хигинс вдигна поглед от бюрото си в залата на профсъюза. Местните секретар и вицепрезидент току-що бяха влезли, добре напоени с бира.
— Имаш предвид добре, ако не броим осмината ранени в болницата и двамата мъртви? — попита той, макар не само това да го тревожеше.
— Загинаха като герои.
— И като говорим за герои, този малкият не беше ли най-големият герой?
— Някой виждал ли го е оттогава? — попита Хигинс.
— Не, но трябва да го намерим, момчето заслужава медал.
— Добре е направило, че се е покрило. А най-добре ще е направо да изчезне от Денвър.
— Ако има капчица мозък в главата, сигурно вече е на половината път към Сан Франциско — съгласи се Хигинс, с надеждата, че е прав. Още в първия миг, в който зърна силуета с греблото, той имаше кошмарното усещане, че „малкият“ не беше нито мъж, нито момче, а нежната Мери Хигинс.
Джим разпратил телеграми до приятели в Чикаго и Питсбърг, където би следвало да е отишла сестра му, но досега нито един от тях не я беше виждал. В подобни моменти много му се искаше да не беше атеист, защото не му оставаше нищо друго, освен да се моли.
— Братко!
И ето я и самата нея! Слава богу, не с панталони и кепе, а в опърпана пола и с дамска шапка с перо.
— Мери! — Джим скочи от стола. — От кога си в града?
Мери забеляза почервенелите лица на секретаря и вицепрезидента и отвърна:
— Току-що дойдох с влака. Надявах се да те открия. Как вървят нещата?
— Господа, това е сестра ми Мери — представи я Джим на двамата мъже.
Те почти счупиха ръцете си от бързане да свалят шапките си и обърканите им и неловки движения за пореден път напомниха на Джим как другите мъже виждат сестра му. Казаха и, че стачката върви чудесно и че несъмнено ще спечелят. Хигинс мълчеше. Едва когато двамата с Мери останаха сами в квартирата му, той и каза истината.
— Нещата не вървят добре. Стачката остава локализирана само в Денвър и по всичко изглежда, че няма да се разрасне.
— Видях Мама Джоунс в Чикаго — започна Мери.
Мама Джоунс беше дръзка стара предводителка на протести открай време и беше истинско вдъхновение и за двама им.
— Надяваше се да успееш да убедиш Западната федерация да се обедини с миньорите от изток, в Пенсилвания и Западна Вирджиния — продължи Мери.
— И аз така се надявах — отвърна тъжно брат й.
— Каза, че всички мини се държат от хора от Уолстрийт и щом те са обединени, профсъюзите трябва да се надигнат едновременно. Собствениците имат мини навсякъде из държава. Ние също би трябвало да сме навсякъде.
— Каза, че си стигнала до Денвър едва тази вечер.
— А какво да кажа? — отвърна Мери без окото и да мигне.
— Например, че не ти дерайлира онзи влак.
— Защо?
— Можеха да те убият.
— А теб можеха да те убият в Глийсънбърг.
— И щяха, ако онзи млад миньор не ми се беше притекъл на помощ.
— Миньор! — възкликна Мери. — Айзък Бел е пинкертън!
Джим Хигинс тръсна глава, сякаш думата „пинкертън“ беше хапещо насекомо.
— Не може да бъде! Не е възможно!
— Със собствените си очи видях.
— Каза ли, че е пинкертън?
— Не. Каза, че е от някаква друга агенция… „Ван Дорн“, мисля, че беше.
— Има голяма разлика — обясни Джим. — „Пинкертън“ дават стачкоизменници под наем на собствениците. „Ван Дорн“ никога не са го правили.
— А чувал ли си някой от „Ван Дорн“ да работи за профсъюз? — стрелна го Мери.
— Бел ти помогна да избягаш, нали?
— Бел е шпионин, братко, и ни измами. Не е по-добър от останалите.
13
— Последна спирка, господа! — обърна се Айзък Бел към тримата си спътници, когато вагонетката от Моргантаун спря в Глийсънбърг. — Съберете колкото можете повече информация преди стъмване. Ще се срещнем в онази кръчма, където господин Ван Дорн ни е платил вечеря — и посочи „При Райли“, мястото, където Мери беше успяла да измоли кафе от съдържателя.