— Най-любимата ми част от разследванията са пътуванията — рече Мак Фултън, докато обхождаше с поглед главната улица.
Очите му се плъзнаха по неваросаните постройки на администрацията на компанията, по няколкото кози, лющещи кора от сухи дървета, по купчини натрошени камъни, покрити със сажди и разкаляни склонове, от които стърчаха дънери на отдавна изсечени дървета.
— Да… какви забележителности ни очакват само…
— И какви широки хоризонти… Арчи, вземи торбите — и Уиш Кларк подаде багажа на младшия детектив, но задържа най-тежката чанта — необикновено дълга и с подсилено дъно. Всеки път, когато я оставяше на земята, тя издрънчаваше приглушено.
— Явно някой е подпалил затвора — Арчи смигна на Бел. — А както гледам и по-голямата част от съдилището. Така ли се отърва от тълпата?
— Една госпожица ми помогна… Добре, момчета, да се раздвижим.
— Кой поема Арчи? — попита Мак Фултън.
— Вие двамата — отвърна Бел, а после се обърна към Арчи: — Трябва да им помагаш да се качват по стълби и да прекосяват улицата, че вече са стари.
Уиш Кларк се отправи към магазина на компанията, а Айзък Бел — към входа на мина номер едно. Вече без дегизировката си, той даде на главния пинкертън писмо, което досега не бе използвал.
— Какво пък е това? Не ни трябват други детективи! Нали ние сме детективи.
— Подписал го е Черния Джак, което означава, че имате заповед да дадете фенер на всеки от агенция „Ван Дорн“, който поиска, и да му се махнете от пътя. Искам фенер!
Донесоха му. Пинкертъните бяха на нокти, несигурни какво да правят, но и затова по-внимателни с грубостите.
— Къде ще ходиш с това?
— На разходка — отвърна Бел. — Елате, ако искате — предложи той, защото знаеше чудесно, че пинкертънът никога не би пристъпил вътре.
— Миньорите говорят за стачка.
— Кога са започнали тези приказки? — попита Бел, като си спомни думите на Джим Хигинс: „Там, откъдето идвам, има още много“.
— Проклетите тъпанари не щат отново да работят. Целият град ще отиде по дяволите. Няма да се учудя, ако някои тръгнат след теб.
— Ще рискувам — усмихна се Бел, вдигна фенера и се отправи към укрепения с дървени греди вход.
Вентилаторите работеха, а в галериите дрънчаха кирките на миньорите, чуваше се приглушеното тракане на електрически свредели и грохот на взривове. Бел видя вратарчето, на което беше помогнал да избяга, и му махна приятелски, но момчето не го позна с костюма и меката шапка и се уплаши, че е привлякло вниманието на детектив.
Бел спря и подаде на малчугана една златна монета. Детето се ококори със смесица от удивление и ужас.
— Спокойно! — рече му Бел. — Дядо ми ми остави малко пари. Задръж я или я дай на майка си или на баща си.
— Нямам такъв… баща, де…
— На майка си тогава.
Бел продължи по тунела, а момчето подвикна зад гърба му:
— Пинкертън ли си, господине?
— Не. Вандорнец съм.
— Еха! — възкликна момчето.
Очевидно разбира за какво става дума, за разлика от Мери Хигинс, помисли си Бел с горчивина.
Детективът стигна до края на тунела. Разбитото влакче го нямаше и тунелът беше удължен. Бел стигна до най-ниската галерия, преброи четири подпорни греди и зад четвъртата опипом намери пукнатината, където бе скрил скъсаната стоманена брънка.
Уоли Кисли се беше отдал на разговор с един миньор, на когото беше купил цял варел бира. Двамата седяха в най-мръсната кръчма на света. Внезапно мъжът млъкна. Младият Арчи, който се шляеше наоколо с вид на безделник, но всъщност внимателно наблюдаваше за проблеми, почука няколко пъти на бара. Това беше предупреждение за Кисли. Детективът вдигна глава. Две от ченгетата на Глийсън бяха влезли в кръчмата с вид на господари.
Ченгетата се насочиха право към масата на Уоли. Изръмжаха на миньора да се маха и той се изпари, без дори да допие бирата си.
— Това е най-отвратителният костюм, който съм виждал някога — обърна се едно от ченгетата към Кисли.
Уоли погледна карираното си палто, все едно го вижда за пръв път.
— Прилича на клоунска торба — вметна второто ченге.
Кисли не продума. Първото ченге зърна Арчи Абът и ядно попита:
— К’во гледаш, бе?
— Не гледам абсолютно нищо — отвърна бавно и отчетливо високият риж младеж.