— К’во каза?
— Нека се поправя, ако ми позволите — отвърна Арчи, без да мигне. — Ако беше възможно да се види нещо по-малко от абсолютното нищо, вие щяхте да ми предоставите тази възможност.
— Хлапе, цял благослов си ти — ухили се Уоли Кисли.
— К’во? — зяпна ченгето.
Съдържателят, който досега слушаше напрегнато, излезе иззад бара.
— Младият ми червенокос приятел вижда ирония в ситуацията мъж с лице, грозно като смъртта, да критикува дрехите ми.
Ченгетата макар и да не разбраха съвсем смисъла на казаното, усетиха, че се опитват да ги обидят и извадиха патлаците си.
— Достатъчно! — заповяда тихо Мак Фултън, който се материализира внезапно от един тъмен ъгъл със „Смит и Уесън“ в ръка.
— Разкарайте се!
Четири ченгета на Глийсън и двама пинкертъни влетяха в кръчмата на Райли.
Кисли, Фултън, Уиш Кларк и Арчи Абът си деляха бутилка уиски, докато чакаха Айзък Бел. Арчи свиреше на едно прашасало и доста разстроено пиано, а Мак и Уоли пееха новия чикагски хит „Ако парите говорят, на мен са ми сърдити сякаш“.
Ченгетата и детективите влетяха с извадени оръжия.
Райли бързо се скри в стаичката зад бара. Миньорите, които гръмогласно обсъждаха слуховете за стачка, гаврътнаха питиетата си и побързаха да се изнесат.
— „Ако парите говорят, на мен са ми сърдити сякаааш…“ — не спираха песента си Уоли и Мак.
Уиш Кларк погледна изпод вежди новодошлите и провлачи:
— Момчета, размахвате тия железа, но май сте забравили, че агенцията ни работи с минната компания и че лично Черния Джак Глийсън ни е наел. Боеше се, и бих казал с основание, че не ви бива много-много да залавяте саботьори.
— Не за дълго! — процеди едно от ченгетата. — Викат, че компанията ще ви бие камшика, щом господин Глийсън се върне от Ню Йорк.
Кисли отпи от чашата си и хвърли поглед на Фултън.
Фултън отпи от своята и погледна Кларк.
Той пък пресуши чашата си, напълни я отново и каза:
— Когато и ако господин Глийсън реши да сложи точка на взаимоотношенията ни, ще си ходим. А може и да продължим да се наслаждаваме на прелестите на тъй живописния Глийсънбърг, като всички свободни граждани на Америка. Междувременно разпускаме коланите в трепетно очакване на вечерята. Ако и вие, момчета, решите да ги разпуснете с нас, вземете си по един стол и сядайте. Ако ли не, хайде вкупом навън, че ние ще похапваме.
— Всички сте арестувани!
— Не можете да ни арестувате — отвърна Кларк.
— Що пък не?
— Изгоря ви затворът.
Арчи Абът прихна и изплю глътка уиски върху дървените стърготини по пода.
— Не берете грижа — сряза ги един от пинкертъните. — Имаме си временно място на един страничен коловоз, ако някой миньор е толкова тъп, че да ни създава неприятности. Няколко стари вагона за месо тръпнат в очакване. Има един и за вас момчета, докато съдията разгледа документите ви. Ако носите пушкала, пускайте ги, преди да сме ви ги взели.
Кисли, Фултън и Кларк се пораздалечиха един от друг. Никой от ченгетата не реагира.
— И ти, рижия! Ставай!
— Прави каквото ти казва, Арчи — обърна се към него Кисли.
Арчи се надигна иззад пианото, наглед объркан от всичко случващо се.
— Патлаците, риж! На земята!
— Няма си — обясни Кисли. — Обучава се. Във „Ван Дорн“ не се разрешават оръжия на младши детективи.
Ченгетата се изсмяха.
— Май-май никой от вас няма оръжие. Като ви гледам, всички ми мязате на младши детективи.
14
— Аз имам пистолет!
Айзък Бел изплува от сумрака с по една заредена и готова за стрелба двуцевка във всяка ръка.
— Даже два. Хайде, момчета! Лапичките във въздуха!
— Стреляй с по една ръка, синко, и добре ще се посмеем, докато те гледаме как се връщаш обратно на улицата на кълбета — изрепчи се един от пинкертъните.
— Ти ще чакаш в Ада следващата партида твои приятелчета, да ти кажат кой се е смял и кой — не. Хвърляйте оръжията и вдигайте ръцете!
По-умните пинкертъни видяха погледа на младия детектив, пуснаха пистолетите и вдигнаха ръце. Глийсънците само го изгледаха кръвнишки и вдигнаха рамене.
— Хвърлете оръжието! — сопна им се един от пинкертъните.
Детективите на Глийсън се подчиниха неохотно и шестимата се затътрузиха вкупом навън, както ги бе подканил Уиш преди малко.