— Моят провокатор — каза Бел, — също владее добре професията си.
17
В гостната на Блуум хаус, най-хубавото имение в Питсбърг, голямата забележителност бе органът. Трапезарията, грейнала от свещи и електрически лампи, можеше без проблем да побере трийсет и шест души. Прислужници с ливреи крачеха уверено със сребърни подноси от далечната кухня. Но Р. Кенет Блуум, бащата на Кени — училищния приятел на Айзък — не изглеждаше доволен. Нито пък гостите му, отбеляза си наум Бел. Всички те бяха железопътни магнати, собственици на фабрики за стомана или нещо друго, което позволяваше по дрехите им да блещукат скъпи бижута, а по ръкавелите — диамантени копчета.
Блуум старши, червендалест и твърде пълен, за да успее да стане без усилие, подпря двете си ръце на масата и се изправи с труд. Най-накрая успя да вдигне чашата си.
— Няма да кажа, че го харесвах, но беше един от нас. Господа, за Черния Джак Глийсън — покосен от профсъюзите! Нека почива в мир!
— Да почива в мир! — разнесе се по протежение на масата.
— И нека профсъюзите да горят в Ада! — провикна се някой в далечния край.
Бел отпи малко вода.
Кени Блуум, който щеше да наследи антрацитните мини в Пенсилвания от майка си, както и железниците „Рединг“ и битумните залежи от баща си, смигна на Бел.
— За мъртвите или добро, или нищо — промърмори той. — Но ако можехме да говорим каквото искаме… — отпи голяма глътка от уискито си и смени темата. — Толкова се радвам, че дойде, Айзък. Тези вечери много ми дотягат.
— Благодаря, че ме покани.
Кени се ухили.
— Е, не ми даде много голям избор, нали, господин Мним Застраховател?
— И все пак ти благодаря.
Някъде от средата на масата главният прокурор на Пенсивалния надигна глас.
— Профсъюзът ще си плати за това безчинство! Взривени кораби! Ранени работници, които са търсели в Глийсънбърг честно препитание. Реката — блокирана. Превозът на въглища — спрян.
— Глисън — убит.
— Да, това също. Тези бесни псета ще си платят!
Кени пошушна тихо на Бел:
— Трябва и ще платят, но този говори безсмислици. Прокурорът на Западна Вирджиния има правото да опита пръв. Убиха Черния Джак на територията на неговия щат.
— Не съм убеден, че профсъюзът има нещо общо с това — възрази Бел.
Военната прецизност на саботажа от онази нощ му се струваше много отвъд способностите на стачниците. Огледите на парния котел на влекача само подкрепиха скептицизма му.
Но Кени, който беше започнал с уискито още преди вечеря, не го слушаше. Вместо това се перчеше пред всички в техния край на масата със събитията в антрацитните мини.
— Монтирахме картечница „Гатлинг“ на капака на един „Мерцедес Симплекс“ и заварихме няколко стоманени плочи, за да пазим шофьора.
— Свърши ли работа?
— Дали свърши работа? Бих казал да — подсмихна се Кени. — Стачниците му викат „лимузина Смърт“.
Начело на масата пък Блуум старши говореше за исканията на стачниците.
— Осемчасовият работен ден ще съсипе въглищната промишленост.
— Напълно вярно!
— И ми писна да слушам безсмислици за безопасност на труда. Миньорът сам си е виновен, ако не се грижи за безопасността на работното си място.
— Така е! — съгласи се друг минен барон. — Не е моя вината, ако отказва да работи както трябва и стърже по опасна жила, без да се подсигури с подпори.
— Рискът е част от занаята. С тези падащи цени имаме късмет, че още не сме фалирали.
Бел отбеляза обърканото изражение на един от по-възрастните собственици, който се обади от другия край на масата:
— Нечовешките цени, които плащаме за превоза на въглища, също ни убиват.
Блуум старши отвърна с напрегната усмивка:
— Ръцете на железниците са вързани, господин Морисън.
— От кого, господине? Не и от правителството, нали?
— И от тях, но все пак сме длъжни да се отчитаме пред инвеститорите си.
— И отново обвинявате Уолстрийт. Едно време не беше така. Сами си бяхме господари. Ако банките искаха пари, бяха добре дошли да инвестират при нас, но нямаха дързостта да ни казват как да добиваме въглища и как да ги превозваме.
— Е, господине, времената се менят.
Кени наблюдаваше баща си със замислено и леко тревожно лице. Бел му каза: