— Май ще трябва здраво да поемеш юздите, когато железницата премине у теб.
— Защо смяташ, че аз ще дърпам юздите?
— Ти си единственият му син и работиш с него, откакто завърши „Браун“.
— Нищо не би ми харесало повече — отвърна Кени. — И се мъча всячески да се науча възможно най-бързо, но може би изборът няма да е мой.
— Баща ти не може да не предпочете теб.
— Разбира се. Уредено бе, още когато завърших. Но какво ще стане, ако те не ме предпочетат?
— „Те“? — Бел вече подозираше възможният отговор.
— Банките.
Бел хвърли поглед към господин Блуум. Дори с всичките си хвалби и големи приказки, богатият и влиятелен железопътен магнат Р. Кенет Блуум старши не можеше да контролира империята си.
— Кои банки? — попита Бел.
— Нюйоркските.
— Кои нюйоркски банки?
Кени сви рамене.
— Не знаеш ли? — не отстъпваше Бел.
— Нямам право да издавам.
Бел впери поглед в приятеля си.
— Нямаш право?! Звучиш като някое адвокатче, а не като момчето, което заедно с мен избяга в цирка.
— Почти умряхме тогава.
— А забавлявахме ли се?
— О, да!
— Кои банки?
Кени Блуум се ухили. На Бел му се стори, че приятелят му е пиян, смутен и малко уплашен.
— Нека отговоря на настоятелното ти питане с въпрос. Какво смяташ, че е създаването на корпорацията „Американска стомана“, начало или край?
— Начало или край на какво?
— Тук сме като птиците додо, Айзък. Решителният едноличен собственик на питсбъргска мина ще изчезне. Както и едноличната железница, която го превозва. Уолстрийт ни избива. Черния Джак Глийсън беше додо. Както и всеки мъж на тази маса. Просто някои от тях не го осъзнават още.
— Не и ти. Ти си млад, а годината е 1902-а. Тъкмо започваме.
Кени Блуум му подаде театрално ръка.
— Ръкувай се със сина на додото.
Бел се усмихна също толкова криво, колкото и Кени.
— Ако толкова искаш да разбереш кои са банките — прошепна му Кени, — търси във вестниците кой е консолидирал Карнеги и Фрик и ги е превърнал в „Американска стомана“.
Бащата на Бел беше банкер в Бостън. Бостън беше далеч от Ню Йорк и банките в двата града работеха различно. Но ако Айзък бе научил нещо от баща си, то беше, че диригентите винаги се криеха.
— Няма да са във вестниците, Кени. Тези, които дърпат конците, са останали зад кулисите — каза Бел.
Кени извади една картичка от джоба си и я подаде на Бел.
— Ето ти железопътен пропуск, ще ти свърши работа навсякъде в страната. Отиди в Бостън и питай баща си.
— Не си говорим.
— Защото си детектив?
— Иска ме в банката.
— И какво ще правиш?
— Ще работя като детектив.
— Лоша работа. Баща ти е много свестен.
— Знам, страхотен е — каза Бел и посочи пропуска. — Може ли да го задържа?
— Дядо ти ти е оставил предостатъчно. Можеш да си позволиш да си купиш билет.
— Ще ми се да го задържа въпреки това — каза Бел. — Парите говорят, но пропуск от сина на додото говори на висок глас.
Прислужниците отнесоха черупките от стриди и чиниите от супа и донесоха хайвер, херинга и пастет. Бел премина от шампанско на бяло вино, а Кени остана на уиски.
— Ще купите ли мините на Глийсън? — попита Бел.
— Някой ни изпревари. Изяде цялата му компания с парцалите.
— Кой?
— Нямам никаква представа.
— Явно не е бил някой питсбъргски додо — рече Бел.
Книга втора
Огън
18
— Братко — каза Мери Хигинс — Връщам се в Питсбърг.
Джим от известно време се притесняваше, че сестра му ще направи точно това. В Западна Вирджиния хиляда миньори бяха изгонени от бараките си в Глийсънбърг. Някои се бяха приютили в палатков лагер — обичайната съдба на работници, заменени от по-евтина работна ръка. Някои обаче бяха поели на тълпи към Питсбърг с надеждата, че вестниците ще подемат историите за мъже, жени и деца, оставени да мръзнат под студения дъжд без хляб и препитание и ще предизвикат симпатията на хората. Можеше и да се получи. Можеше дори президентът Рузвелт да събере смелост и да се намеси.
Хиляда души, поели през богатата на въглища долина на Мононгахела имаха добри шансове да удвоят броя си, а после да го удвоят отново и отново, докато преминават покрай стотиците мини по пътя. Десет хиляди, двайсет хиляди или петдесет хиляди души пред портите на Питсбърг можеха да сложат началото на всеобщата стачка, за която мечтаеше Хигинс. Но самият той се колебаеше дали да стане част от всичко това.