Убийството на Черния Джак промени настроенията за лошо. Губернаторите заплашваха да повикат жандармерия. Обвинители започваха дела. А собствениците на мини бяха спрели с претенциите за въздържаност.
— Предостатъчно сме заети и тук. Стачката на хората от топилните е пълен провал.
— Прочети това! — Мери пъхна в ръцете му един „Денвър поуст“ и извади изпод леглото пътната си чанта.
Джим зачете.
— Какво е това? Знаем, че Глийсън е бил взривен.
— Продължавай да четеш. Разбираш ли какво е станало после?
— „Потъналите шлепове блокирали реката за четири дни.“
— При Питсбърг реките не са дълбоки, нали? — попита Мери.
— Не особено. Мон е не повече от три метра, на много места и по-малко, в зависимост от валежите. Алегени — горе-долу същата.
— А Охайо?
— Отново същата… Защо?
Погледът на Мери гореше.
— Защо? — попита той нетърпеливо.
— Всеки евтин работник, който е поел към Питсбърг, трябва да бъде превозен първо с влак към източните градове, а после на запад — с шлеп.
— Не разбирам — каза Джим.
Разбираше чудесно, но не искаше да го каже на глас.
Мери го каза вместо него:
— Шлеповете край Глийсънбърг са блокирали реката за четири дни. Един товар само, братко, само един! А какво ще стане в Питсбърг, ако много, много повече шлепове потънат и блокират реката?
— Няма да се превозват въглища — каза Джим Хигинс.
— Никакви въглища за фабриките в Питсбърг. Никакви въглища за източните градове. Никакви товари по течението на Охайо.
— Но миньорите вече тръгнаха на протест. Ами шествието? То е мирно.
— Те ще имат нужда от всяка помощ, която може да им се окаже. Това ще им помогне.
— Саботажът е война, Мери!
— Въглищата са кръвта на капиталистическата класа.
— Войната значи смърт.
— Точно така, братко! Без въглища капиталистическата класа ще загине.
Бел пое към Ню Йорк, за да разбере кои са новите собственици на „Глийсън консолидейтед“. Успя да се добере до последното място в частния влак от Пенсилвания, като размаха пред очите на кондуктора пропуска на Кени Блуум. Десет хиляди купувачи от извънградски фирми се стичаха към града за стока за есента и зимата и влаковете, тръгнали на изток, бяха претъпкани.
— Не си позволявай шефа да те види, преди да разберем какво цели провокатора ти — каза му Уиш Кларк на изпроводяк.
Самият той щеше да тръгне към Чикаго, за да говори с Лорънс Розания, който се предполагаше, че практикува извънредно рядкото изкуство на оформените експлозиви. Уиш продължи:
— Ще те разстреля с въпроси: Кой е той? Кой го е наел? Какво иска? По-добре му се яви, когато си наясно с отговорите, иначе ще те прехвърли на друг случай.
Бел нямаше хипотеза кой е саботьорът дори преди експлозията на „Мононгахела“. Не знаеше този човек за своя полза ли работеше, или за някоя от страните във войната между собственици и работници?
— Не мога да се скрия от господин Ван Дорн. Ще трябва да отида до агенцията, за да говоря с новия човек по проучванията.
— Поговори с него в някой бар. Бях в Ню Йорк миналия септември, когато пристигаха купувачите. Хотелите по Бродуей опъваха походни легла по коридорите, защото не им стигаха стаи. Дори малка част от тези хора да се сблъскат с криминалния елемент на града, хората ни в Ню Йорк ще работят като луди. И ще те натирят и теб да разпитваш сервитьори, бармани, таксиметрови шофьори, управители на салони и помощниците им, хотелски прислужнички и кой знае още кого заради някакъв прекупвач на дамско бельо от Пеория, който след запой с някой собственик на склад се е събудил без портфейл. И накрая ще се сети, че го е видял за последно, докато е плащал питието на някоя засукана млада дама в едно от многото места за запой, през които е минал.
Последната спирка на частния пенсилвански влак беше в Джърси. Бел се качи на ферибота до Манхатън, а после с градската железница стигна до хотел „Кадилак“ на Бродуей. Като избягваше предния вход и поставените там детективи, той откри едно пиколо, което пушеше пред един от служебните входове и му плати, за да предаде поверително съобщение на Грейди Форър от „Ван Дорн“.