След това Бел се отдалечи на пет пресечки надолу по улицата, в бара на хотел „Нормандия“, пълен с търговски посредници и продавачи на едро, които забавляваха потенциалните си клиенти. Седна на една маса в ъгъла и се взря във входа, опитвайки се да познае кой от новопристигащите е големият мозък, нает от шефа, за да постави основите на отдела по проучванията. Дали не беше този с накривената шапка като на вестникар? Репортерите ги биваше в проучванията. Но не, не изглеждаше като да търси някого, отиваше право към бюфета. А може би строгият академик с добре оформените мустаци? Не, той потупа един от продавачите по гърба, явно бяха стари приятели. Нито пък беше дългокосият, несресан младеж, който приличаше на учен.
Внезапно разговорите стихнаха, когато на прага се появи огромен силует. Определено нямаше как да е този, с рамене като двукрилен гардероб и голям търбух. Беше на възрастта на Бел и беше сресал косата си прилежно назад, разделил бретона си на две като управител на салон, готов само с поглед да поддържа реда. Той се понесе като параход право към Бел. След това постави на носа си очила с телени рамки, за да го огледа по-внимателно.
Гласът му избоботи издълбоко в гръдния кош.
— Аз съм Грейди Форър, господин Бел. Бележката ви описваше като светлокос господин с мустаци. Ще предположа, че тепърва сте започнал да окуражавате мустаците си да растат.
— Надявам се да си струва чакането — каза Бел и подаде ръка. — Благодаря, че дойдохте.
— За мен е удоволствие. Горе е пълна лудница. Повече работа, отколкото изобщо бихме могли да свършим.
— Измамени купувачи?
— Купища, според всяка мярка, за която човек може да се сети. Толкова много ни тропат на вратата, че господин Ван Дорн ме остави без нито един помощник. Прати всички да разпитват жертвите. Да пийнем по едно.
Бел повика един сервитьор и когато мъжът се отдалечи с поръчката им, се обърна към новия си колега:
— Имате ли експерти по въпросите на Уолстрийт?
— Имам достъп до такива. Както и бегли познания по темата, защото известно време бях помощник там, преди да се заинтересувам от ровене по библиотеките. Така че имам връзки. Какво ви е нужно?
Бел му разказа за ненадейното изкупуване на акциите на Глийсън.
— Разгледах всички възможни вестници и успях да разпитам един банкер на вечеря в Питсбърг, но не стигнах по-далеч от името на някакъв тръст, за който никой не е чувал.
— Колко бързо са изкупили акциите? — попита Форър.
— За броени дни.
— Изключително! Да купиш контролен пакет акции отнема време, особено ако искаш да скриеш намеренията си. А пък когато трябва да ги измъкнеш от ръцете на „скърбящи“ роднини, които се бият за останките от империята, отнема още повече време, дори завещанието на покойника да премине през арбитраж по бързата процедура. А това е напълно възможно. Не съм чувал за по-корумпирани съдии от арбитражните. Но все пак, много интересно… освен ако планът не е бил задвижен предварително. Хрумвало ли ви е, че на купувачът му е било предварително известно, че акциите ще се появят на борсата?
— Чудех се дали ще ме попитате това — отвърна Бел. — Който и да е взривил яхтата на Глийсън, знаел е точно кога да го стори.
След час на Айзък Бел вече му беше напълно ясно, че шефът е взел блестящо решение да инвестира в отдел по проучванията и направо гениално — че е избрал Грейди Форър да го ръководи.
В този момент един слабоват младеж се промъкна в бара и прошепна нервно на Форър:
— Той отиде да вечеря и няма да се върне до утре сутрин. Момчетата ни са в офиса.
— Хайде, Айзък! Това е нашата възможност.
Отделът на Форър се помещаваше в няколко занемарени стаички, свързани с тесен коридор с останалите помещения на агенцията. Приличаше на заешка дупка — нямаше прозорци, за разлика от главния офис на „Ван Дорн“, който гледаше в няколко посоки едновременно. По рафтове, столове и маси бяха струпани вестници и списания от цялата страна, а докато влизаха Бел и Грейди, един пощальон влезе, нарамил платнена торба с триста вестника, като нито един не бе по-стар от една седмица. В единия от ъглите тракаше непрестанно личната телеграфна линия на отдела по проучванията, а операторът не спираше да набира морзов код с мълниеносна бързина. В друг ъгъл един телефонен оператор записваше нещо, допрял слушалка до ухото си. Отнякъде трещеше пишеща машина, която изписваше каталожни карти, а из стаите се носеха провиквания, гласящи най-често „Момче!“, а куриерчетата търчаха между растящите купчини бумаги.