— Какъв е следващият ти ход? — попита Ван Дорн.
Бел с гордост осъзна, че шефът разговаря с него като с колега детектив, а не като с начинаещ.
— Да разбера кой е купил контролния пакет акции от компанията на Черния Джак седмица след смъртта му.
— Но ако целият този саботаж е в името на престъпление от алчност, теорията ти за провокатора не пасва никъде.
— С едно изключение.
— Кое?
— Казахте ми да не взимам страна.
— Имах предвид, между собствениците и профсъюза.
— Но същият съвет може да важи и за доказателствата на един толкова ранен етап от случая.
19
— Една дама иска да те види, Айзък.
— Дама ли? — Бел се прозя и вдигна кръвясал поглед от поредната купчина вестникарски изрезки. — Какво дама?
Грейди Форър махна очилата си, отърка ги в ризата си и се замисли.
— Бих я охарактеризирал като тип „красива дама“ със снежнобял цвят на кожата и черни къдрици.
Бел скочи на крака.
— Сивоока?!
— Очи като перли на лунна светлина.
— Да влезе… Не, чакай! По-добре да я посрещна в главния офис. Къде е сега?
— На рецепцията.
Бел закопча палтото си над кобура под мишницата, приглади мустаците си и се спусна към главния офис. Детективи, които в момента нямаха работа, се бутаха пред шпионката, за да видят дамата на рецепцията.
Бел нахлу през вратата.
Мери Хигинс се извърна от прозореца. Пред очите и трепкаше слънчев лъч.
„Напълно съм загубен!“, помисли си Айзък Бел.
Гласът и беше още по-мелодичен, отколкото го помнеше.
— Няма да се извинявам, задето те шамаросах.
— Първия или втория път?
— И двата. Не съжалявам!
— Още ме боли челюстта — рече Бел, — но не ти се сърдя.
— Защо?
— Заслужих си го. Подведох те.
— Определено!
— Извинявам се!
Мери го изгледа.
— Няма нужда. Вършил си това, което шефовете ти са искали от теб и си се намърдал между шамарите.
— Настоявам да ти се извиня.
— Не ти искам извинението. Няма да го приема!
— А какво би приела?
— Може да опитаме пак с чаша чай — каза тя с усмивка.
— Ами закуска? Миналия път я пропуснахме.
— Може и закуска.
— Чувам хубави неща за ресторанта на партера. Имаш ли нещо против да се храниш с капиталисти?
— Ще го приема като възможност.
— За какво?
— Да наблюдавам врага отблизо — отвърна тя.
— Усмихваш се, но не мога да преценя дали се шегуваш или не.
— Не и докато миньорите вървят през долината на Мононгахела.
— Ти била ли си там?
Мери кимна.
— Бойният дух е висок, но прогнозите са за дъжд.
Помещението за закуска на хотела беше претъпкано. Бел подкупи главния сервитьор и той ги настани на последната свободна маса. Мери не пропусна размяната на пари и когато седна и постави салфетката в скута си, рече:
— Правилно ли би било да предположа, че баща ти не е изгубил имението си по време на кризата от 93-та?
— Да, правилно би било. Освен това съм роден на площад „Луибърг“.
Мери извади сгъната вестникарска страница от чантичката си и я постави до себе си.
— Значи си Бел от банка „Америкън стейтс“.
— Това е банката на баща ми, да. Откъде знаеш толкова за Бостън?
— Защо работиш като детектив?
— Защото искам.
Мери го изгледа продължително и тъкмо да продължат разговора, гласът на шумен мъж от съседната маса, вероятно продавач на едро, прогърмя в ушите им:
— Следващата година блузите и полите ще бъдат изместени от пълен костюм — цяла дреха… Как знам ли? Париж обявява подобни комбинации за плебейски, особено ако платовете на двете части са различни, както и цветовете им. Ню Йорк ще поведе промяната, а жените ви в Чикаго ще са на същото мнение.
Мери погледна надолу към сивата си блуза и синя пола и се усмихна.
— Значи имам плебейски вид?
— Изглеждаш прекрасно! — не се сдържа Бел.
— Имам предвид, стилно.
— Наистина ли вярваш, че вандорнците са различни от пинкертъните.
— Със сигурност! А откъде познаваш Бостън?