— А с какво са по-различни?
— Вярваме, че невинните са неприкосновени.
— Това звучи много хубаво, но са просто думи.
— Това е наше кредо. Преди обаче да продължим, виждам, че сервитьорът се е упътил към нас, ресторантът е пълен и трябва да поръчаме, преди да ни подмине. Какво искаш?
— А ти?
— Всичко, стига да не ми избяга. Стоял съм буден цяла нощ и умирам от глад.
— Дойдох пеша от ферибота до тук и аз умирам от глад. Ще ям каквото и ти.
Бел взе менюто.
— Добро утро — рече на сервитьора. — И двамата искаме кафе, палачинки от елда с червени боровинки, пържени банани, омлет с гъби и телешки дроб. — Мери кимаше одобрително. Бел попита: — С лук?
— И с бекон.
— Чухте дамата. Може ли да получим кафето възможно най-скоро? — и за пореден път попита Мери: — Откъде познаваш Бостън?
— Работя като учителка. Завършила съм Латинския девически лицей.
— Значи си родена в Бостън.
— Не. Родителите ни се преместиха там, за да можем с брат ми да посещаваме лицей. Баща ми си намери работа като капитан на влекач — тя се усмихна. — Да, знам какво си мислиш. Барът беше просто по друго време, в друг град. Баща ми постоянно си сменяше работата.
— От всичко е разбирал значи?
— Можеше да овладее всичко до съвършенство. Освен хората. Беше точно като Джим. Сърцето му се скъса, когато вече не можеше да отрича пред себе си, че съществуват зли хора. Тогава се отказа от влекача.
— Какво промени мнението му?
— Доста от работниците по корабите се оказваха хора, упоени и отвлечени, за да вършат тежката моряшка работа.
— Но капитаните на влекачи би трябвало да са свикнали с това. Никой опитен моряк не би се изненадал да се събуди на километри от сушата с ужасно главоболие.
— Баща ми се изненада, когато разбра, че е истина.
Пристигна кафето. Бел потърси погледа и над чашите и попита:
— Какво пише в този вестник?
— Това е причината да дойда.
— Мислех, че си дошла, за да се извиниш.
Мери Хигинс не се засмя, а само побутна изрезката през масата.
— Прочети това.
Бел погледна заглавието и и върна листа.
— Четох го снощи — и изрецитира абзаца по памет: — „Ясно е, че голяма част от доказателствата за съществуването на Въглищен тръст, както и доказателства, че железниците държат голяма част от акциите на въглищните мини в страната, както и че комбинирането на тези два факта води до контрол на цените на въглищата и превоза им до всеки по-важен град, може да даде Джим Хигинс, президент на общия стачен комитет. Хигинс вероятно ще бъде повикан от главния прокурор по време на разследванията, които ще започнат скоро.“
Мери гледаше Бел със зяпнала уста.
— Имам фотографска памет.
— Разбрах. Аз също имам фотографска памет и винаги съм се чудела дали очите ми се движат, докато извиквам нещо от паметта си. Сега вече знам.
— Как така брат ти е президент на стачния комитет?
— Имаше смелостта да се самопредложи.
— А как се е сдобил с тези доказателства?
— Изнесе ги през задния вход на профсъюза в Денвър, докато пинкертъните разбиваха предния.
— А как са стигнали тези доказателства чак до Денвър?
— Преместиха ги от Питсбъг и Чикаго, за да са в безопасност.
— Е, явно не се е получило… Брат ти разбира ли в каква опасност е?
— Не мисли за това.
— Но ти мислиш — Бел можеше да се досети какво ще последва.
Мери каза:
— Ще го убият и ще изгорят доказателствата, преди главният прокурор да прати повиквателна. Освен ако…
— Освен ако?
— Освен ако не го пази детектив, който твърди, че невинните са неприкосновени.
Бел кимна. Надяваше се точно на това. Така щеше да има поглед отблизо върху профсъюзите и организаторите им. Можеше да стигне и до самоличността на провокатора, ако се окажеше бивш стачник, например. Но всичко това означаваше, че ще му трябват и още помощници.
— По-добре да се видим с шефа — каза Бел и дръпна Мери за ръката.
Джоузеф ван Дорн изслуша молбата на Мери Хигинс в кабинета си. Разпита я внимателно за документите и разбра, че и Джим е благословен с мощна памет. Дори доказателствата да бяха заключени в някой сейф, намираха се и в главата му, а това го излагаше на много сериозен риск да бъде убит, за да не свидетелства. Попита дали Мери е чела документите.