21
Бел следеше Мери Хигинс от разстояние, като гледаше да не приближава много, но и да не я губи от поглед. Стараеше се да държи колкото може повече минувачи между нея и себе си и непрестанно слагаше и сваляше палтото и шапката си, за да сменя силуета си.
Заповедта на Ван Дорн още кънтеше в ушите му. Ако не я беше видял как хвърля лампата, която подпали съдилището в Глийсънбърг, можеше да възрази, че е невинна или поне да се отнесе към думите на шефа с повече съмнение. Но беше видял на какво е способна, както и победоносното й изражение онази вечер. Затова я последва, крайно заинтригуван и доволен, задето беше близо до нея, макар да зарязваше собствения си случай.
Мери беше лесна за проследяване — високият й ръст я отличаваше от тълпата по тротоарите, а и вървеше устремено напред, без да се обръща. От ниските облаци покапа дъжд. Мери си купи червен шал от един продавач на Двайсет и трета улица.
Спря на Четиринайсета, където Бродуей и Четвърто авеню се пресичаха на площад Юниън. Там се заслуша в някакъв мъж, който държеше реч за стачките и за войната на САЩ срещу филипинските бунтовници.
— Три пъти „ура“ за анархията! — изрева мъжът и тълпата поде вика му.
Мери Хигинс пусна малко пари в шапката му и отмина. После сви на изток към претъпкания еврейски квартал и Бел скъси дистанцията, за да не я изпусне от поглед.
— Не си купувайте говеждо!
Групи жени се тълпяха край месарниците и викаха към домакините, излизащи отвътре с покупки:
— Бойкотирайте Говеждия тръст!
По ъглите имаше полицаи — едри мъже със сини униформи и високи шлемове.
Бел почти изгуби Мери в една тълпа от жени, които крещяха една на друга.
— Децата ми са болни! Трябва да ядат!
Айзък успя да се шмугне между тях и изтича след Мери. Вече не се притесняваше дали ще го забележи, или не. Във въздуха трептеше някакво мрачно напрежение — същото като преди опита за линч на Джим в Глийсънбърг. Жените, касапите и намусените полицаи щяха да загърбят скоро и последните останки от цивилизовано поведение, а Мери Хигинс се намираше сред тях.
На трийсетина метра пред Айзък Бел Мери Хигинс се насочи към мощния рев на тълпата, която не можеше да се побере в новата зала „Ървинг“ и затова бе изпълнила улица „Бруум“. Явно Мери беше развълнувана от факта, че смелите имигрантки — еврейки водеха битка с ненормално завишените цени на Говеждия тръст.
— Евреите се бунтуват! — извика един червендалест ирландец.
В този момент се чуха полицейски свирки и полицията настъпи.
— Разгонете ги!
— За кого работите? За тръстовете или за хората! — крещяха жените към полицаите.
— Хайде, жено, да те няма!
— Казаци! — извика една от жените, а останалите подеха след нея: — Казаци! Казаци! Казаци!
— Стига вече! Прибирайте се!
Едро ченге блъсна една от жените. Тя се строполи на мокрите от дъжда павета.
Мери Хигинс се втурна към нея да й помогне да се изправи, преди множеството да я е прегазило.
Друга жена падна на земята и около нея се пръснаха пакетите, които носеше. Върху ботушите на Мери падна нещо меко — прогизналата от кръв месарска хартия се беше скъсала и от нея беше изпаднало парче дроб.
Някакъв дебел полицай с плътен мустак и гъсти вежди повали Мери на колене. Ужасена да не я прегазят, тя се опита да се изправи.
Ченгето обаче не й позволи и кресна в лицето и:
— Какво прави хубаво ирландско девойче при тези мръсни чифути?
При този изблик на чиста омраза каквито и съмнения да бе имала Мери Хигинс спрямо намеренията си, те се изпариха. Между доброто и злото зееше огромна пропаст и в Питсбърг тя щеше да стори нещо добро. Мери вдигна дроба, замахна и удари с него ченгето в лицето. Меката плът се пръсна по веждите и мустаците му. Заслепен, той се олюля назад, като извика от гняв и объркване.
Колегите му обаче видяха само едно — окървавеното му лице.
Трийсетина от тях се втурнаха към Мери с размахани палки.
Гневните викове на жените преминаха в писъци. Предните редове на тълпата се запрепъва назад, но налетяха на тези зад себе си и всички вкупом нападаха по паветата. Мери успя да издърпа на крака едно изцъклено от ужас девойче, но самата тя падна под натиска на множеството. Някой настъпи дланта и на земята, едно остро коляно се заби в гърба й. Небето почерня от тела, спускащи се върху и. Колкото и да напрягаше сили, не можеше да се изправи. Едва дишаше и започваше да губи съзнание. Ненадейно една мощна ръка я стисна за лакътя.