Мъжът с кехлибарените очи сви рамене пренебрежително.
— С това хвърляне само се губи време.
Прибра деринджъра в джоба си и посегна към ботуша си. Извади нож досущ като този на Бел.
— Ето по-добър начин.
Усука китката си отдолу нагоре. Ножът изсвистя и се заби до първия, този път право в бравата.
Бел беше сигурен, че мъжът отново ще се разконцентрира за миг, докато се любува на собствените си умения. Той вдигна леко брадичка, сякаш очакваше Бел да изрази възхищението си. Беше само за миг, но напълно достатъчно, за да успее Бел да го ритне в китката.
Ръката на мъжа трепна и пръстите му се отвориха.
Бел посегна към падащия пистолет.
Твърде късно. Със скорост, на която Бел не можеше да повярва, мъжът улови оръжието с лявата ръка, дръпна се встрани, за да избегне нападението на младия детектив и го халоса в слепоочието с дулото. Светлинки избухнаха пред очите на Бел и той се изтърколи тромаво на земята.
Почти веднага успя да скочи на крака и тръсна глава, като се опита да проясни ума си и да подготви следващия си ход. В този момент трима работници затрополиха по стълбите. Явно почивката им беше свършила и се връщаха, за да продължат работата си.
— Какво, по дяволите…
Мъжът с широкото палто мина бързо покрай тях и се втурна нагоре по стълбите със своя пистолет в ръка, както и с трите пистолета на Бел в джобовете си.
Бел изрева:
— Направете път! — измъкна двата ножа от касата на вратата и се втурна след мъжа.
23
Пороят заплашваше да се превърне в наводнение и Бел не можеше да види нищо дори на двайсетина метра пред себе си. Дъждът бе изпразнил улиците, така че на младия детектив му се стори, че през празното пространство вижда една самотна тичаща фигура. Дългото палто на мъжа се ветрееше. Той явно се беше насочил на запад към улица „Елм“.
Бел хукна след него. Бягаше бързо и успя за нула време да скъси разстоянието между себе си и мъжа, но в този момент непознатият ненадейно се скри в една дупка на тротоара. Бел скочи след него и се приземи на дървена платформа на около метър под улицата. Видя дървена стълба, втурна се по нея и се озова в на пръв поглед безкраен тунел, осветен от електрически крушки. Явно това беше покритият изкоп за метрото.
Тунелът приличаше на добре уредена и много голяма въглищна мина. Беше десет пъти по-широк и поне пет пъти по-висок. Електрическите крушки го изпълваха със светлина. Вместо несигурни дървени подпори, тук всичко се крепеше на редици стоманени колони, подпиращи трегерите по протежението на целия тунел. От трегерите с вериги бяха увесени огромни вентилационни тръби — около които земята бе старателно разровена.
Бел обърна очи към посоката, която би трябвало да извежда към центъра на града. Натам светлините ставаха по-ярки, а в обратната посока отслабваха. Далеч напред се виждаше непознатият, който лъкатушеше между работници, кранове и колички. Внезапно мъжът спря, подаде нещо на един от работниците с количките и отново се затича. Когато Бел стигна до работника, той и още един едър юначага зарязаха работата си и препречиха пътя му. Стискаха по шепа долари.
— Никакви ченгета!
— Не му вярвайте! — извика Бел. — Махнете се от пътя ми!
— А защо да вярваме на теб?
Бел нанесе два светкавични удара на първия мъж, препъна втория и продължи да тича след непознатия. Онзи имаше преднина от поне петдесетина метра. Бетонът изведнъж свърши. Напред землистия под на тунела се беше превърнал в лепкава кал. Мястото се стесни, а броят на работниците се увеличи. Стоманените колони отстъпиха на дървени греди и трегери, а от време на време през дупки в тавана се виждаше небето, от което се лееше дъжд.
Бел имаше чувството, че тича с километри, и че силите няма да му стигнат да вдигне крака си от калта на следващата крачка. Ала мъжът отпред не спираше, напредваше бързо по неудобния терен, подминаваше стреснатите работници, без да им обръща внимание и разблъскваше онези, които не успяваха да се отдръпнат навреме от пътя му.
Внезапно се чу тътен на гръмотевица и земята се разтресе. Над главите им затрополиха трамваи. Просветнаха лампи. Вентилационните тръби се поклащаха на веригите си. Бел не спираше да тича, пренебрегвайки размаханите по негов адрес юмруци и гневните викове на работниците. Внезапно разкаляният под изчезна, изчезнаха и работниците с кирките и лопатите. Стените станаха каменни. Явно, копаейки в посока към гара „Гранд сентръл“, строителите бяха стигнали до манхатънската шиста. Каменният пласт тук беше близо до повърхността.