Ван Дорн продължаваше да вика.
— Ясно е, че не бих могъл да подозирам свой детектив в умишлено срутване на половин пресечка, но се надявам в бъдеще подобни събития да не се случват в близост до теб, така че полицията да свързва името на „Ван Дорн“ с природни бедствия!
— Трябваше да помогна на хората от срутените сгради.
— Сигурен ли си, че си виждал този мъж и преди?
— Не напълно… — отвърна Бел, защото знаеше, че не може все още да формулира ясно пред шефа си теорията си за странния човек с кехлибарените очи. — Но съм сигурен, че е търсил мен. Примами ме в онази изба.
— Примамил те е? Това правят злодеите от евтините романчета с нищо неподозиращи девици.
— Имам предвид, че се чувствам като пълен глупак.
Ван Дорн кимна.
— Една вечер почивка ще ти дойде добре.
— Да, сър — отвърна Бел.
Само че вместо да се върне в квартирата си в йейлския клуб, той се упъти право към един оръжейник, чиито услуги използваше Уиш Кларк. Беше след работно време, но оръжейникът живееше точно над работилницата си и името на Кларк свърши работа.
Бел си купи същите оръжия, които жълтоокият му взе. След това описа револвера на мъжа.
— Беше 45-и калибър. Бих казал, че е „Колт“. Но нямаше мерник, а ударникът беше много по-широк от този — и протегна напред новозакупения си „Колт“. — Чудех се дали познавате някого, който може да видоизмени „Колт“ по този начин?
— Хората правят какво ли не с револверите си. А забелязахте ли патронника?
— Беше подравнен — отвърна Бел. — А ударникът беше елегантно извит, не прав.
— Мерникът отрязан ли беше или изстърган?
Бел се замисли.
— Мисля, че имаше вдлъбнатина, в която можеше да се вкара нов.
— Колко дълго беше дулото.
— Не толкова, че да не се вади бързо от кобура.
— И е имало вдлъбнатина за мерник?… А спусъкът?
— Не го видях от пръста му.
— Колко голяма беше дръжката?
— Нека помисля… Мъжът имаше едри длани, но се виждаше долният край, значи е била по-дълга от обикновеното.
— Мисля, че сте видял „Бисли“.
— Дългобойният пистолет?
— Да, подравненият патронник е за дълъг мерник. Прекрасно оръжие, невероятно точно!
— От опит знам, че е така — каза Бел, спомняйки си как за малко изстрелите в Глийсънбърг не го убиха, при това от огромно разстояние и в сумрак.
— Но е нещо повече от дългобоен пистолет — каза оръжейникът. — С дебелия ударник и дългата дръжка е отличен и в близък бой.
— Имате ли такъв?
— Ще трябва да го поръчам специално.
— Изпратете го в офиса на агенция „Ван Дорн“ в хотел „Кадилак“. От там ще ми го препратят.
Бел плати за пистолетите и ги постави по местата им. Ала докато слагаше деринджъра с двойната цев в ръкава си, той се замисли. Жълтоокият как беше разбрал, че има оръжие там? Предположил ли беше, или беше налучкал? Или беше забелязал, че ръкавът е скроен малко по-широк? Или просто опитваше всички места, където човек би могъл да скрие пистолет?
— Ще искам още един двуцевен деринджър, моля. Но по-лек, ако имате.
— Имам един красавец, сам си го направих. Тежи наполовина на този в ръката ви. Стреля с 22-ри калибър, но не е особено мощен.
— Малката мощ е по-добре от никаква — отвърна Бел. — Ще го взема.
Мъжът извади миниатюрното оръжие.
— Не отказвам продажба — каза той. — Но май ви свършват местата за криене.
— Може ли да ми препоръчате добър шапкар?
Шапкарят работеше до късно и с готовност искаше да спечели благоволението на оръжейника, който пък му предоставяше клиенти с вкус към шапките по поръчка. В полунощ Бел забърза към хотела, за да провери дали не са пристигнали телеграми по частната линия на Ван Дорн.
Грейди Форър, който сякаш никога не спеше, рече:
— Прекрасно шапо!
Бел понакриви в поздрав широката периферия и погледна дали има нови телеграми.
Уебър и Фийлдс не се обаждаха. Бел можеше само да предполага дали наблюдават стачниците, тръгнали към Питсбърг, или са се залостили в някоя кръчма. Отбеляза си наум да накара Арчи да му даде информация отделно от тях. От Чикаго бяха пристигнали две съобщения от Уиш Кларк, и двете в типичния лаконичен стил на детективите от „Ван Дорн“, както искаше от тях шефът: „Р СКРТСИГУР РБТА.“