Влакът беше на два часа западно от Филаделфия и се катереше в подножието на планината Алегени, когато младият детектив реши, че е измислил правилната последователност от движения за шапката и пистолета си. Сега трябваше да ги овладее. Това значеше упражнения, упражнения, упражнения, упражнения, докато всяко движение стане автоматично. Час след час. Ден след ден. От сега.
Спряха в Алтуна, за да сменят локомотивите и да прикачат вагон-ресторант. Бел скочи на насипа и се разходи напред-назад, за да се разтъпче. Хладният въздух беше приятен, но започваше отново да вали. Докато приключат с маневрите, по корпуса на новия локомотив вече се стичаха реки от дъжд.
Бел се качи във влака, поръча си кафе и сандвич и се върна в купето си, за да се упражнява, пренебрегвайки трополенето на дъжда по прозореца.
Осем часа след Джърси, влакът намали до спокойните шейсетина километра в час и кондукторите започнаха да минават по вагоните, за да обявят наближаването на Питсбърг. Бел седна на леглото и заръфа гладно сандвича, за който беше забравил, и изгълта студеното си кафе. Навън падаше нощта. През прозореца се виждаха червени огнени точици. Бел изгаси лампите в купето, за да ги разгледа по-добре.
В дъжда горяха огньове и осветяваха изпитите, посивели лица на мъжете и жените край тях. Прислужникът дойде да прибере подноса.
— Стачкуващи — каза той.
— Лоша нощ за стоене под небето — рече Бел.
Прислужникът сякаш усети подкрепа в думите му и продължи:
— Горките! Нямат къде другаде да идат. Военните не ги пускат в Питсбърг.
— А къде са палатките им?
— Хората казват, че полицията ги е конфискувала и ги забутала в някакъв склад.
Огньовете се разредиха и накрая изчезнаха близо до чертите на града, а няколко часа по-късно влакът влезе в гара „Юниън“ в Чикаго.
Познаваше ме, помисли си Бел, провокаторът ме познава!
25
Уиш Кларк чакаше Бел на перона. Лицето му беше подпухнало и мораво, а очите му блестяха като яркосини точици на него.
Бел скочи от вагона, още преди влакът да спре напълно.
— Намерихме ли Лорънс Розания?
— Главният посредник за продажбата на крадена собственост в града ми каза, че копелето е толкова самоуверено, че преговаря за откуп за бижута, които още не е откраднал.
— И как разбра? — попита Бел, дълбоко впечатлен.
Уиш смърдеше на спиртоварна, но колцина детективи можеха да измъкнат такава информация от посредник на черно?
— Дължи ми услуга — отвърна Уиш.
— Явно голяма.
— Така си е. Не го застрелях, а имах право да го направя и той го знае. Освен това се дразнеше, че крадец на бижута има наглостта да подбива цените на най-големия си конкурент. Напомних му, че господин Розания няма конкуренти, но онзи не беше в много добро настроение.
— Каза ли ти какво планира да открадне Розания?
— Огърлица с петнайсеткаратов розов диамант във формата на сърце и цяла върволица двукаратови бели диаманти край него.
— Това стеснява кръга на целите до „много богатите“.
— Никой никога не е твърдял, че Розания не си разбира от работата. Така или иначе, ще наблюдаваме черноборсаджията, както и конкурента на Розания, а когато нашият касоразбивач се покаже с плячката, ще го спипаме.
— Кога?
— Скоро, поне така мисли моят човек.
— Не, нямаме време да седим и да го чакаме — каза Бел.
— Само няколко дни.
— Ами ако Розания реши да се покрие? Ако реши да действа предпазливо и да остави нещата да се уталожат, преди да продава. Може да отнеме седмици. Нямаме седмици.
— Готов съм да чуя и по-добри идеи — каза Уиш. — Имаш ли?
— Прати съобщение на Грейди Форър в нюйоркския офис.
— Кой е този?
— Новият, за когото ти разказвах, шефът на отдела по проучванията.
— Цял отдел? Кога пък сте го направили?
— Преди около месец — отвърна Бел. Уиш доби съвсем объркан вид и Бел си спомни думите на Ван Дорн, „Един Бог знае къде е Уиш Кларк“. — Шефът работи бързо, разширява агенцията.
— Какво ли ще измисли още модерната епоха? — престори се на удивен Уиш. — Добре, какво да му пиша на този Фуриер?