26
Бел откри Уиш Кларк пиян в „Литъл ексчейндж“. Успя да го изведе от бара, да го натика в една едноместна карета и даде на кочияша петдоларов бакшиш да го откара в „Палмър хаус“, където се намираше квартирата на агенцията в Чикаго.
Уиш го сграбчи за ръката, докато Бел се опитваше да затвори вратата.
— Ни’кви б’жута на „Пънсилвания спеш’л“.
— Ще проверя в „Блек“ при куриерите на „Туентиът сенчъри“.
— ’Звиняай, че те раз’чаровах, Айш’к. Ама п’някога…
— Обещай ми нещо, Алойзиъс.
— К’вото…
— Легни си! Ще имам нужда от теб утре сутрин.
Кочияшът дръпна юздите и каретата потегли.
Бел пое пеша надолу по улица „Кларк“, през железопътното депо на улица „Харисън“ и изчака една шхуна с високи мачти да премине, преди да прекоси Южния канал на Чикагкската река по един стар сгъваем чугунен мост. Мостът се разгъва твърде дълго време и Бел си спомни, че докато чиракуваше в Чикаго, хората бяха надигнали глас този мост да бъде заменен с по-нов. Но корумпираните градски съветници не можаха да се разберат кой да свърши работата и кой да плати за нея.
Подобно на „Литъл Ексчейндж“ и „Блек Соушъл“ беше едно ниво над обикновен работнически бар, понеже се намираше на улица „Ла Сал“, на последната гара за влаковете от Ню Йорк. Питиетата не бяха евтини, а безплатният обяд беше подобаващо богат, сервиран от готвач в бяло, който се трудеше над последната дума в готварството — парна плоча от неръждаема стомана. Клиентите бяха бизнесмени, чиновници и търговски представители с хубави костюми, спортни жилетки, часовници на верижка, шапки и вратовръзки.
Влаковите куриери лесно се познаваха, ако човек знаеше какво да търси. Макар и облечени като останалите, имаха неотклонните, сурови погледи на хора, които можеше и да не преживеят поредната си задача. Пазеха големи суми пари, злато, облигации и бижута, заключени в укрепени вагони, и често се сблъскваха с маскирани крадци, чиито методи на нападение варираха от дерайлиране на влакове до взривяване на вагони с динамит и разстрел на оцелелите. Тези куриери бяха известни с това, че отвръщаха на стрелбата.
Бел, подобно на всеки от екипа на „Ван Дорн“, често се возеше безплатно в куриерските вагони, тъй като мъжете там с готовност приемаха компанията на въоръжени детективи, които си знаят работата. Бел поздрави неколцината, с които се познаваше, купи им питиета и разбра кои работят в „Туентиът сенчъри лимитед“, където се возеха хора, способни да си позволят петнайсеткаратови диаманти.
Бел ги разпитваше вече от няколко часа, когато влезе Уиш с чист костюм и уверена крачка и се насочи право към каната с кафе. Изгълта една чаша наведнъж, наля още една и отиде при Бел.
— Как се справяме?
— „Туентиът сенчъри“ имат пет влака — отвърна Бел. — Говорих с куриерите на четири от тях, но не извадих късмет. Петият пристига всеки момент. А ти как се справяш?
— Нищо ми няма — рече Уиш и обходи бара с присвити очи. Леко се поклащаше на място, но по нищо друго не му личеше, че преди броени часове е бил мъртвопиян. — Ето го и твоят човек, Бен Лент. Возил съм се с него. Бива го.
Бен Лент беше нисък, но набит тип. Белезите по бузите му приличаха повече на следи от куршуми, отколкото от юмруци. Поздрави топло Уиш и се пошегува, че чашата в ръката му не бива да е кафе. После се ръкува с Бел. С Бен Лент, слязъл току-що от последния влак за деня, удариха джакпота. Бел описа огърлицата, която Розания искал да открадне.
— Госпожа Стамбо.
Бел и Уиш се спогледаха.
— Госпожа Стамбо?
— Роуз Стамбо?
— Самата тя. Още си я бива, ако смея да отбележа. Дойде лично във вагона, за да ми каже да й пазя колието.
Уиш се ухили на Бел.
— Съмнявам се, че твоят Форър с неговите светски страници щеше да стигне до госпожа Стамбо.
Бел се съгласи. Госпожа Стамбо никога не би стигнала до светските страници. С лекота можеше да си позволи подобно бижу, но огромното й богатство не беше нито наследено, нито припечелено по обичайния начин. Роуз Стамбо от четирийсет години държеше най-хубавия бордей в Чикаго.
— Страхотно бижу ще да е, Розания рискува линч, ако го хванат — каза Уиш. — Всички обичат госпожа Стамбо, включително представителите на реда. Помниш ли, Айзък, отведох те при нея веднъж.
— Как да не помня — Бел си спомняше съвсем ясно пищната дребна блондинка на неопределена възраст с подканящо пламъче в сините очи. После се обърна към Лент: — Кога се видяхте с госпожа Стамбо?