— Миналата седмица.
— Утре в „Палмър хаус“ има благотворителен бал за новинарите. Мислиш ли, че ченгетата ще я пуснат? — попита Бел.
— Навсякъде ще я пуснат, нали се пенсионира.
— Още ли живее на „Диърборн“?
— Премести се в имение на Северния бряг.
Двамата детективи наеха кола и откриха новото имение на госпожа Стамбо точно по мръкване. Беше огромно, с огради от тежко ковано желязо от трите страни, а от четвъртата гледаше към езерото Мичиган. От прозорците се носеше златиста омара, а ветрецът откъм езерото довяваше музика. Двамата паркираха в тъмния край на улицата и скрити в сянката на кожения гюрук наблюдаваха имението. На всеки половин час един от тях се разхождаше из квартала.
Намина полицай и се вгледа в колата.
— „Ван Дорн“ — заяви Уиш и му бутна три долара.
От време на време изтрополяваха двуместни файтони, а понякога — и голяма карета, теглена от четири коня. Дойде втори полицай. И на него Уиш даде три долара. Преминаха още карети, пътьом към други забави на същата улица. Уиш изрази притеснение, че Роуз Стамбо може би ще носи огърлицата си още тази вечер, но Бел го увери, че като гледа спрените коли на улицата, партито и не беше достатъчно отбрано, за да се перчи с подобно бижу. Навярно щеше да е в сейфа и и да очаква Розания.
Дойде и трети полицай. И той получи три долара. Бел се разтревожи, че рушветчиите щяха да уплашат Розания. Когато се появи и четвърти, младият детектив каза на Уиш, че той ще го поеме. Бел бръкна в джоба си и излезе от колата.
— Какво имаме? — попита ченгето, висок мъж с подпухнали бузи и огромен мустак, като коледно украшение върху раздразненото му лице.
— Златна монета от двайсет долара — каза Бел и вдигна монетата. — Как се казваш?
— Мълдуун — излъга ченгето.
— Задръж десет, Мълдуун, а останалите сподели с момчетата, за да им спестиш разкарването.
Бел задържа монетата между пръстите си, докато ченгето не кимна утвърдително, че е разбрало.
В полунощ музиката спря. От входа на имението се изнизаха музикантите. Трима мъже във вечерни фракове също излязоха и със смях се качиха в една кола, марка „Аперсън“. След тях се показаха мъж и жена, хванати за ръце, влязоха в другата кола и си тръгнаха. Светлините в имението започнаха да гаснат.
— Това ми изглежда като празна работа — измърмори Уиш.
— Ще огледам отново.
Бел хвърли поглед на улицата, за да е сигурен, че няма никой, и слезе от колата. Вятърът се усилваше. Поривите му довяха звук, който Бел не успя веднага да разпознае, защото не беше обичаен за градска улица. Младият детектив се шмугна покрай оградата и се взря в езерото — тъмно, с изключение на няколкото светещи шамандури и корабите по пристаните. Бел изтича обратно към колата.
Уиш се показа.
— Дошъл е с лодка. Чух плющенето на платната.
Бел и Уиш свърнаха зад един ъгъл на оградата и изтичаха към брега. Имението си имаше пристан и там Бел видя привързана малка платноходка с гола мачта.
— Свалил е платната. В къщата е.
— Бързо е копелето! — възхити му се Уиш. — Ще е свършил работата, преди повечето касоразбивачи да са събрали смелост да започнат.
Двамата се шмугнаха сред храсталаците, откъдето можеха да наблюдават и къщата, и лодката. Изминаха трийсет минути. Бел започна да се изнервя.
— Уиш, покрий входа, в случай, че реши да си тръгне пеша.
Уиш побърза към улицата.
Бел продължи да наблюдава. Не след дълго от един прозорец на втория етаж се показа тъмен силует и се спусна по стената.
Лорънс Розания се смъкна по една от водосточните тръби като огромен паяк. Приведен ниско над земята, той прекоси моравата и стигна до пристана. Там приклекна, за да отвърже платноходката. Ненадейно се вцепени и впери поглед в предната палуба, където беше оставил платното. Нямаше го.
Преди касоразбивачът да успее да се изправи, около него се спусна мрак. Мокро, плесенясало парче плат покри главата му и се усука около крайниците му. В следващия миг някакъв много силен мъж го вдигна и го понесе нанякъде.
Въпреки петнайсетте години в Ню Йорк, Хенри Клей не бе прекъснал чикагските си корени. Беше приятел с корумпирани ченгета и издигнали се гангстери, а и не се скъпеше с парите на съдия Конгдън, така че с лекота успяваше да следи пътищата на Айзък Бел, откакто любимецът на Джо ван Дорн слезе от влака на чикагската гара. Хората, с които Клей се беше сдушил, разпознаха отдалеч Уиш Кларк и действаха много внимателно. Поне засега никой от двамата вандорнци не ги беше надушил.