Клей очакваше Бел да посети Джим Хигинс, макар и само за да види Мери. Но го объркаха новините, че Кларк и Бел запиват с влаковите куриери. Влаковите обирджии често опитваха подобни неща, но детективи?
Клей плати на един съобразителен цивилен полицай да се повърти около „Литъл Ексчейндж“, където Уиш Кларк прекарваше по-голямата част от деня. Полицаят успял да убеди един от куриерите да му каже за какво са говорили — Кларк питал за скорошни покупки на бижута в Ню Йорк. Клей продължаваше да умува каква връзка има това.
Да не би вандорднците да искат да крадат бижута? Разбира се, че не. Беше безумно предположение. Или проследяваха контрабанда. Не! Американските митници си имаха собствени детективи, а и Бел още работеше по случая с въглищната мина.
Клей все още се чудеше какво става, когато един от хората, на които беше платил, за да следи двамата детективи, му съобщи, че са спрели с кола пред имението на Роуз Стамбо. Миг по-късно го осени: Нюпорт! Бяха по-досетливи, отколкото той си мислеше, и бяха на крачка от това да го разкрият.
Клей повика най-високопоставения полицай сред информаторите си.
27
Освободен от платното, Лорънс Розания бързо си върна самообладанието, отупа фрака си и поизглади якичката си. Огледа стаичката без прозорци, където го бяха откарали Бел и Кларк, и реши, че няма как да избяга, преди самите те да го пуснат. Това, че искаха нещо от него, беше добре, и се надяваше да се измъкне от тази каша, без да влезе зад решетките. Това, че Уиш Кларк беше един от двамата, му гарантираше честно отношение, стига да не сбърка и да подцени интелекта му. Младият хубавец, който обясни какво искат от Розания, също се държеше като джентълмен, и скоро разговорът премина на малки имена.
— Благодаря за ясното обяснение, Айзък. Благодаря и на теб, Алойзиъс. Винаги се радвам да се видим. Значи, доколкото разбирам, нещата стоят така: ще ви кажа каквото искате да знаете и вие ще ме пуснете.
— Не — отвърна Айзък Бел. — Ще ни кажеш каквото искаме да знаем. Ще върнем това в джоба ти на дамата, на която принадлежи, и тогава ще те пуснем.
— Или — добави Кларк, — няма да ни кажеш каквото искаме да знаем. Ще върнем това в джоба ти на дамата, на която принадлежи, а теб ще те предадем на ченгетата. Помисли си.
— Реших — каза незабавно Розания. — Какво искате да знаете?
— Кажи ни за всички свои познати, които експериментират с оформени заряди.
Розания окръгли очи.
— Искате да ви предам самоличността на всеки крадец, който експериментира с оформени заряди?
— Едва ли са чак толкова много — стрелна го Уиш.
— Доста отбрана групичка сме — съгласи се Розания. — А и членовете оредяват след всеки неуспешен експеримент. Всъщност, не знам дали ще ми повярвате, но останах само аз. Тези заряди са по-сложни, отколкото си мислят хората.
Изражението на Бел можеше да замрази вода.
— Лорънс! Не си играй с търпението ни!
— Нито пък с добрината ни! — добави Уиш.
— Добре, какво ще кажете да ви дам информацията, да запазя половината от това в джоба си, а другата да дам на вас, и после по живо по здраво?
Бел извади часовника си на дебела златна верижка и го отвори.
— Десет секунди!
— Щом настоявате… Познавам само двама, които не само са оцелели, но и са задобрели доста напоследък.
Назова ги.
Бел погледна Уиш.
Уиш поклати глава.
— Тези са като теб, Лорънс, не биха се лишили от добрата си работа, за да разрушават въглищни мини.
— Мини ли? — повтори Розания. — Какво намеквате?
— Искаме всяко име — поясни Бел. — Не само крадците. Всички!
За пръв път, откакто бяха издебнали Розания в засада, той се притесни.
— Откъде да знам кога някой не е крадец?
— По-добре да си разбрал, за твое добро е.
— Няма да ви хареса отговорът ми.
Уиш кимна на Бел, че е негов ред да е лош. Бел рече:
— В този случай няма да ти хареса реакцията ни.
— Не, сериозно говоря! Мога да ви го опиша, но не мога да ви дам име, защото не го знам.