— Кажи ни каквото знаеш.
— Много е едър, висок е колкото теб, Айзък, но е по-широк в раменете от теб, Уиш. Много е интелигентен. Много е пъргав и силен. Говори като от Чикаго, но никога не съм го виждал наоколо. Така че може би е малко по-голям от мен и е напуснал града, преди да вляза в бизнеса. Носи шапка с мека периферия и я спуска ниско над очите си. Бръсне се всеки ден. От косата му съм видял само няколко кафеникави кичура изпод шапката.
Бел реши, че Розания като цяло описва нападателя му в Гробницата.
— Какъв цвят са очите му.
— Трудно ми е да кажа, светлината беше слаба.
Кларк се намеси:
— Лорънс, обикновено си по-наблюдателен. Наблюдателният касоразбивач е свободен касоразбивач. Както и жив. Слабото осветление, доколкото те познавам, би те накарало да го огледаш още по-внимателно.
— Забравяте, че се опитвах да науча по-пипкавите моменти при взривяването на сейфове, а не да идентифицирам непознати.
— Сини?
— Не. Някаква отсянка на кафявото.
— Кехлибарени?
— Редки са — отвърна Розания. — Но може и такива да са били.
— Откъде знаеш, че не е крадец? — попита Уиш.
— Добър въпрос. Повече ми биеше на ченге, честно казано.
— Какво точно ти биеше на ченге у него?
— Трудно е да се каже. Имаше нещо авторитетно в излъчването му. Като при вас. Като нищо може да минете за полицаи.
— Как така? — попита Бел.
— Не искам да се обиждате, но думи като „убедителен“, „самоуверен“ и „арогантен“ добре ви описват, както и него.
— В момента се мъча да не ти се обиждам — успокои го Уиш Кларк.
— И е дошъл чак до тук, за да изучава оформените експлозиви? — попита недоверчиво Бел.
— Не, не, не! Не казах това. Срещнахме се в Нюпорт.
— Роуд Айлънд, Вирджиния или Калифорния? — попита Уиш.
— Роуд Айлънд, във Военноморската база — предположи Бел.
— Къде другаде? Този, за когото ви говоря, пиеше в един бар там, както и аз. И двамата се разговорихме с един и същ торпеден специалист. От ония, дето само от едно нещо разбират. От нас тримата само той не можа да загрее защо му задаваме всички тия въпроси. Добре, че не се оказахме чужди шпиони.
— Сигурен ли си, че онзи другият не е бил шпионин?
— Беше си касоразбивач отвсякъде. Знаеше какво да пита. Всъщност, хрумна ми да си разменим визитките. Да се съберем за обща задача.
— Но преди малко каза, че не бил крадец.
— Така ли? По-скоро имам предвид, че разбираше от касоразбиваческа работа, но се държеше повече като полицай.
— Ченге с кехлибарени очи — каза Бел.
— Вероятно кехлибарени. И много приличаше на ченге.
— Беше ли въоръжен? — попита Бел.
— И питаш! Голям револвер под палтото, а като свали ръка на масата, китката му така изтропа, сякаш криеше оръжие в ръкава си.
— А ножове?
— Защо питаш?
— От любопитство.
— Имаше нож в ботуша си.
— Как разбра? — попита Кларк.
— Отряза една пура на Уийлър.
— Кой е Уийлър?
— Мозъкът. Арсеналът му беше още една от причините заради които реших, че не е крадец. Никой уважаващ себе си крадец не носи такива пушкала. Беше въоръжен точно като вас двамата.
Айзък Бел и Уиш се спогледаха.
— Благодарим ви, господин Розания. Много ни помогнахте.
— Удоволствието беше мое. И с това, господа, ще ви пожелая приятна вечер.
Розания пое към вратата. Спря рязко, когато прищракаха петлетата на два пистолета.
— Не забравяй да си изпразниш джобовете!
— Като ченгета? — попита Уиш на излизане от имението на Стамбо, където бяха върнали огърлицата на шармантната дама и бяха възнаградени с четиресетгодишно бренди, запомнящи се прегръдки и покана да и гостуват отново.
Уиш караше. Бел мълча чак до центъра на Чикаго. Върнаха колата и поеха към „Блек Соушъл“ за среднощна закуска.
— Някога преструвал ли си се на полицай? — попита Бел, макар да бе напълно наясно, че правилата на агенцията го забраняват.
Уиш сви рамене.
— Само при нужда.
— Как се прави?
— Нали чу Розания? Държа се както той описа онзи тип.
— Трудно ли ти беше?
Уиш се ухили.
— Нескромно ли ще е да заявя, че арогантността не ми идваше отвътре.