— Иначе си се държал като себе си?
— Съсредоточих се върху самоувереността. Всяко ченге, и доброто, и лошото, трябва да е самоуверено, за да го взимат на сериозно.
— Като нас — каза Бел.
— Освен когато се предрешим като някого от по-простоватите хора.
— Детектив — заключи Бел.
— Моля?
— Залагам десет долара срещу твой един, че провокаторът ни е частен детектив.
— А защо да не е ченге?
— Кое ченге би могло да действа в Глийсънбърг, Ню Йорк и Чикаго в рамките на броени дни? Полицаите не могат да пътуват толкова свободно. Имат си юрисдикция. Но ние можем да ходим където поискаме. Затова Джо ван Дорн отваря местни бюра. Ченгетата си стоят у дома, а ние — не, нито пък този тип. Той е частен детектив.
Уиш кимна замислено.
— Синко, продължаваш да се учиш и продължаваш да потвърждаваш подозренията ми — определено от теб би могъл да излезе добър детектив. Всъщност, бих се обзаложил, че ще излезе.
— Забеляза ли онези тримата зад нас? — попита Бел.
— Ако имаш предвид ниския, дебелия и високия господин, прикрепиха се към нас, още когато оставихме автомобила.
— Ниският грозник се навърташе около „Блек“.
Поеха по стария мост през улица „Харисън“. Уиш се престори, че се любува на железните орнаменти и междувременно хвърли поглед назад.
— Дебелият грозник се тъпчеше в „Литъл“.
— Носиш ли си по някаква случайност пушката в торбата? — попита Бел.
— Най-отгоре е.
— Я спри да си вържеш връзките.
Уиш приклекна и отвори пътната си чанта.
— Мръдни малко зад мен, Айзък. Пръска много сачми.
— Ченгета! — предупреди Бел.
Тримата полицаи се зададоха от другата страна и започнаха да скъсяваха разстоянието. Най-високият имаше гъст мустак.
Уиш беше работил в Чикаго и преди, така че попита:
— От кой отбор са?
Бел отвърна:
— В средата е офицер Мълдуун. Явно по-рано са били на хонорар.
— А тук ще довършат работата. Те са шестима, ние сме двама. Ще трябва да направим цели два трипълплея. Или може би Хари О’Хейган идва на бял кон да ни спаси?
Отговорът дойде насред грохота на копита, ала не беше прочутият бейзболист, а два огромни коня, повлекли полицейска кола в далечния край на моста.
28
Мъжете с бомбетата последваха Бел и Уиш Кларк на моста и извадиха ножовете си. Чу се изщракване от изскачането на автоматичните остриета. Чуха го и детективите, макар и на седем метра разстояние.
Водените от Мълдуун полицаи спряха под повдигащия механизъм на моста и препречиха пътя оттам.
Уиш остави пушката в чантата.
— Явно силите на реда са се подредили да гледат бой с ножове.
— Неутрални наблюдатели — потвърди Бел.
— Освен ако не вкараме огнестрелни оръжия в уравнението.
— В този случай ченгетата ще ни застрелят.
— Как си с ножовете?
— Имам малък за хвърляне в ботуша.
— Бих си го задържал за последно — каза Уиш и се разтършува в чантата си. — А, виж ти! Какво ще кажеш за нож боуи? — и той извади трийсетсантиметрово, наточено от двете страни острие.
— Колко имаш?
— Само един. Да хвърляме монета?
— Задръж си го. Ще взема един от техните — каза Бел и се засили към мъжете, фиксирал с поглед високия в средата.
На около два метра от тях Бел се престори, че ще изрита дебелия отдясно, но отскочи от опорния си ляв крак и се завъртя на деветдесет градуса. Десният му ботуш одраска носа на този в средата и се заби право в лицето на ниския отляво, който се строполи като обезглавен.
Бел взе ножа от моста.
— Благодаря!
Уиш се озова веднага до него, размахал своя нож.
— Бягайте, момчета, докато още имате лица!
Дебелият грозник нападна с изненадваща бързина и умение. Острието му прониза празното пространство, където допреди секунди се намираше Уиш. Боуито разряза ръкава на палтото му и го поряза от китката до лакътя. Онзи пусна ножа, изкрещя и избяга, стиснал ръката си.
Остана само високият. Очите му прескочиха от острието на Бел към това на Уиш, от което капеше кръв. Замахна към Уиш. Бел на свой ред замахна с всичка сила. Ножът наниза китката на нападателя и остана там, докато онзи се олюляваше.