Уиш Кларк се засмя дрезгаво.
— Сега трябва само да се разберем с полицията. Айзък, внимавай!
29
Острието сякаш изскочи от нищото.
Първият повален се беше свестил и бе станал на крака. Стиснал падналия до него нож, рязко беше замахнал към гърдите на младия детектив.
Бел се опита да избегне удара, ала острието летеше към него. Също толкова ненадейно, колкото бе лъснало, острието се скри, спряно от Уиш Кларк, който изсумтя и се препъна назад, хванал се за гърдите.
Бел заби юмрук в лицето на нападателя с цялата си тежест, прекатури го през моста в реката и улови приятеля си, докато падаше.
— Уиш!
— Добре съм, добре съм…
Но не беше добре и Бел усещаше как тялото му се отпуска в ръцете му.
Увери се, че не са прекъснати артерии. Слава богу, от раната не шуртеше кръв. Бел метна Уиш на рамо, взе чантата му и се затътри към полицейския файтон.
Кочияшът и полицаят в него го изгледаха студено.
Бел им отвърна с още по-леден поглед и заяви:
— Капитанът на управлението ви е стар приятел на моя шеф, Джо ван Дорн. Със сигурност не бихте искали да научи, че тази вечер сте били на хонорар, нали?
Кочияшът погледна към Мълдуун и компания. Полицаите пристъпваха от крак на крак, но не се притичваха на помощ.
— Прав си.
— Закарайте ни право в болницата и сме квит.
— Джейк — каза кочияшът на този до себе си, — скокни долу и направи така, че на господата да им е удобно отзад.
Бел постави Уиш на една от дългите пейки и приклекна до него, за да не се изтърколи. Кочияшът дръпна юздите и файтонът се понесе през града.
— Спри да се мъчиш да говориш — каза Бел.
Уиш му даде знак да се приближи.
— Казах ти, мустакът върши работата, взеха те на сериозно.
Алойзиъс Кларк се събуди по развиделяване и огледа стаята, за която Бел беше платил.
— Какво правиш тук? — попита той Бел.
— Как какво правя? Ти ми спаси живота.
— Ти също, в Ню Орлиънс.
— Не съм застанал пред нож!
Уиш вдигна рамене и потрепна от болка.
— Правиш от мухата слон… — после му смигна. — Всъщност, харесва ми да ме раняват от време на време. Така никой не се оплаква, когато взема нещо за болката.
Бел му подаде плоско метално шише.
— Какво е положението ми?
— Докторът каза, че след две седмици ще си наред.
— Съжалявам, Айзък! Ще те настигна, щом мога. В Питсбърг ли ще ходиш?
— Ще спра за малко покрай „Юниън“, за да се видя с Мак, Уоли и Арчи на път за Ню Йорк.
— Защо Ню Йорк?
— За да докладвам на шефа.
— Защо не по телеграфа?
— Искам да видя изражението му, когато му кажа какво мисля.
Мери Хигинс имаше чувството, че се намира в кошмар.
Беше сигурна обаче, че не сънува. А и определено не спеше. Беше й твърде студено и беше твърде мокра, за да спи. А и кой може да спи прав, че и да ходи по път, който се беше превърнал в тресавище?
Внезапно мракът се изпълни с писъци, по-лоши от всеки кошмар.
— Идват!
— Идват!
Към тях се носеше ослепително ярка светлина. Мъжете и жените се отдръпнаха от пътя, повлякоха децата си в канавките и ги скриха край плетовете. Осем огромни бели пожарникарски коня галопираха вихрено и теглеха каруца, на която полицията по въглищата и желязото беше натоварила бензиново динамо и електрически фар. Жените на миньорите бяха кръстили този фар „Циклопа“.
Протестиращите бяха на около трийсетина километра от Питсбърг. Вървяха и нощем, защото искаха да стигнат до една голяма ферма, където членове на църквата и филантропи бяха подготвили палатков лагер. Уморените хора се надяваха там да ги чака топла храна и сухи одеяла.
„Циклопа“ отмина и Мери се втурна да помага на хората да се изправят на крака. Внезапно я обзе дълбоко отчаяние. Каузата им изглеждаше безнадеждна. Но по страшното от провала на каузата беше, че на света има човешки създания, които искаха да използват нещо толкова отвратително като „Циклопа“, за да тормозят своите събратя. „Малко са тези злодеи, малко са“, твърдеше брат й, ала грешеше. Мнозина бяха нужни, за да измислят подобна чудовищност, мнозина — за да я съградят и още повече, за да позволят съществуването й.