— Циклопа!
Адската машина отново изрева в нощта и всички се разбягаха. От канавката, където се беше хвърлила, Мери Хигинс успя да зърне галопиращите, ужасени от шума, мрака и камшика коне — издутите им вени и изцъклените им очи.
Призори, когато и последните протестиращи успяха да стигнат до палатковия лагер, все още валеше. Мери вървеше най-отзад. В едната си ръка държеше дете, а с другата подкрепяше майка му, раздирана от кашлица. Изненада се, когато жените от църквата, които очевидно никога не си бяха лягали гладни и никога не си бяха гладили дрехите сами, се спуснаха да помагат. Взеха детето от ръцете й и отведоха майката, след което посочиха на Мери опашката за храна под едно опънато платнище. Бяха се подредили стотици хора и Мери тъкмо успя да стигне до края на опашката, когато отнякъде се появи Джон Клагарт и набута в ръцете й чаша горещо кафе, което ухаеше по-добре от всичко друго на този свят.
Заедно с Клагарт имаше още неколцина мъже, облечени като миньори. Нито един от тях обаче нямаше ръце на миньор. Мери огледа мъжете. Приличаха повече на бабаитите, които обикновено се навъртаха край боксови рингове, игрални зали и хиподруми. Очите им излъчваха презрение към миньорите.
— Кои са тези? — попита тя Клагарт.
— Не са хористчета — отвърна дръзко той. — Но ще свършат нужното.
В съзнанието на мери проблесна една дума — съучастници.
— Престъпници ли са? — попита тя.
— Не е моя работа да ги съдя — сви рамене Клагарт. — Но съм убеден, че и ти, и брат ти познавате предостатъчно хора, тикнати в затвора, задето водят справедлива борба.
— Тях ги познавам — отвърна тя, — и не приличат на престъпници.
— Дай ми пъргав смелчага и не ме интересува как ще го наричаш ти, стига той да знае кой е общият враг — отсече Клагарт. — Сега слушай внимателно! Сдобих се с още шлепове по бреговете и още лодки, които да ги издърпат насред коритото.
— Не улучих плювалника ти. Извинявай, шефче!
Хенри Клей веднага разбра какъв е смисълът на дългата кафява следа от тютюнева слюнка по бледосиния му килим — предизвикателство от бандит, който никога не беше губил сбиване и който беше твърде глупав, за да допусне, че никога няма да изгуби. Десетина от тях — всички членове на пристанищната нюйоркска банда на хъдсънските дъстери, се бяха натъпкали в една от стаите на офиса през страничния коридори. Никога не би пуснал подобна измет в личния си кабинет, разбира се. Повечето не знаеха нищо за него. Знаеха само, че шефът им беше наредил да дойдат, защото имат специална задача. Но сега, вместо да слушат указанията на Клей, те хихикаха и зяпаха петното на килима.
Втората грешка на главатаря беше да подцени Клей, само защото носеше хубав костюм. Клей се изправи. Главатарят на дъстерите и биячът му се спогледаха в очакване. Някой щеше да пострада.
— Как ти викат? — попита Клей.
— Теб какво те интересува?
— Кажи му — отвърна главатарят и даде на Клей да разбере, че няма да стои между него и дясната му ръка, ако искат да се сбият.
— Албърт — отвърна бандитът, като наблюдаваше развеселен как Клей приближава.
— Няма проблем, че пропусна плювалника, Албърт. Просто го оближи!
— К’во?
— Оближи го!
— А що не се…
Клей нанесе три мълниеносни удара — високо, ниско и по средата, след това натисна врата му към пода и издърпа нагоре уловената му в хват ръка. Бандитът изкрещя от болка. В крайна сметка крясъците му преминаха в молби. Клей дръпна още по-силно. Молбите преминаха в плач.
Клей го пусна.
— Не се занимавай да го облизваш, Албърт. Знаем, че би го сторил, само това има значение.
Единайсетимата дъстери в стаята се засмяха дружно.
— Така, момчета, повиках ви, защото съм почти сигурен, че скоро някой ще нахлуе в офиса ми ядосан. Когато пристигне, искам бавно да го направите на кайма.
— Кога ще дойде?
— Скоро. Междувременно в една от задните стаички сме сложили легла да поспите. Не се напивайте, не тормозете хората ми и не плюйте по килима. Ясно?
— Ясно, сър!
След като се изнесоха, Клей извади далекогледа си и го насочи към прозореца на съдия Конгдън. Съдията работеше здраво, като се караше на някого по телефона. Клей сложи шапката си, каза довиждане на служителите си и пресече улицата, за да влезе в сградата на Конгдън.
Конгдън го накара да чака половин час. Когато най-после го прие в кабинета си, очевидно не беше в добро настроение.