Ван Дорн се усмихна леко.
— Сигурно имаш огромно доверие на това момче, за да му позволиш да следи девойката, по която си падаш… О, не го отричай, Айзък!
— Надявам се Арчи още да помни единствения боксов мач, който е губил — отвърна Бел с усмивка.
— Добре, а сега на работа! Какъв е следващият ти ход?
Усмивката се смъкна от лицето на младия детектив и той изгледа шефа си продължително.
— Ще открия кой е провокаторът.
— Така ли?
— С ваша помощ.
— С моя ли? Какво имаш предвид?
— Вижте това.
Бел бръкна в ботуша си и постави метателния си нож на бюрото на Ван Дорн.
— И какво точно да видя?
— Дадохте ми го вие.
— Давам по един такъв на всичките си чираци.
— Мъжът, който ме нападна онзи ден имаше същия.
— Значи си разбира от работата. Ножът е хубав.
— Беше абсолютно същият!
— Купувам ги от един ножар в Кънектикът. Хората му правят хиляди подобни ножове. Какво ти се върти в главата, Айзък?
Бел каза:
— Този мъж знаеше много неща за мен. Знаеше за пистолета в ръкава ми.
Джоузеф Ван Дорн се разсмя.
— Айзък, ако беше непознат, с когото се сблъсквам в тъмно мазе, бих проверил за пистолет в ръкава ти толкова бързо, че свят щеше да ти се завие.
— Знаеше и за деринджъра в джоба ми.
— И за такъв бих те претърсил. Макар че първо бих ти погледнал кобура под мишницата и бих разкарал тежката артилерия.
— Точно това направи най-напред.
— Както казах, всичко, което ми описваш, показва, че това е човек, който може да се грижи добре за себе си в подобни ситуации, нищо повече.
Бел вдигна ножа за хвърляне. Закрепи го на един пръст и го подхвърли леко с другия.
— Господин Ван Дорн, помните ли кой ме научи да хвърлям ножове?
Ван Дорн се засмя.
— Аз. Е, поне се опитах. Ти беше толкова твърдоглав и настояваше да го правиш отгоре надолу, както са те учили в цирка.
— Защото така ножът лети по-надалеч и се забива по-дълбоко.
— Може да изглежда впечатляващо — стрелна в отговор Ван Дорн, — но е по-бавно и по-неточно.
— От кое?
— От кое ли? Знаеш от кое. Какво намекваш?
— Моля ви, кажете го!
Ван Дорн го погледна объркано. Накрая веждите му се събраха питащо, когато осъзна какво всъщност го пита ученикът му.
— Отгоре е по-бавно, отколкото отстрани… И по-неточно.
— И като си говорим за точност, основното му оръжие е колт „Бисли“.
По лицето на Ван Дорн пробяга странна сянка. Той неволно подръпна брадата си.
— Да — рече бавно. — Както казах професионалист отгоре до долу.
— Господин Ван Дорн, познавате го.
— Ако го познавам, ще го спипам. Кой е?
— Не знам името му.
— Как изглежда.
— Едър, с широки рамене, стъпва леко.
— Цвят на косата?
— Не знам.
— Очи?
— Жълти.
Ван Дорн се вцепени.
— Сигурен ли си?
— Видях ги!
— А Розания?
— Розания не беше толкова сигурен. Но го видях два пъти. Първо в мината, а после и при Гробницата. Очите му са жълти — златисти, почти вълчи.
Ван Дорн скочи и грабна шапката си.
— Къде отивате?
— Ще се погрижа за това!
— Ще дойда с вас!
— Да не си мръднал! — закова го с поглед шефа му. — Ще се погрижа за това сам!
Ван Дорн така силно блъсна вратата на кабинета си, че тя се тресна в стената на една от детективските кабинки и навред се разпиляха карти и плакати за издирвани престъпници, а матираното стъкло се пръсна. Шефът изхвърча тичешком по широкото стълбище на хотела, изфуча през фоайето и на улицата се развика:
— Такси! Ти! Спри!
— Уолстрийт! — викна на стреснатия кочияш.
Докато Бел успее да стигне до улицата, таксито вече завиваше зад ъгъла с бясна скорост.
— Уолстрийт! — каза портиерът на хотела на Айзък Бел, когато той го попита накъде е тръгнал Ван Дорн.
Бел се затича с всички сили към Шесто авеню, изкачи покритите стълби до градската железница и стигна до платформата, точно когато влакчето за центъра заминаваше. Следващото сякаш се бави цяла вечност.
31