— Централа? Дайте ми полицията!
— Хей, к’во прайш?
— Подавам оплакване.
— Не се прави така.
— Едно ще ви обещая — отвърна студено Ван Дорн. — Следващия път, когато опитате да пребиете вандорнец, няма да подадем оплакване. Ще ви хвърлим направо в реката.
— Ама…
— Отговаряй! Къде е Клей?
— Не знам. Не ми дава обяснения.
— Къде са хората от офиса му?
— Избягаха, когато започна боят.
— От кога работите за Клей?
— От години.
Джоузеф Ван Дорн още стискаше телефона и пъхтеше.
— От кога ме чакате?
— Два дни… ама, няма да викнеш ченгетата, нал’ тъй?
— И ще сте ми длъжници, „нал’ тъй“? — попита Ван Дорн
— Естествено!
— Да ви е ясно едно — само ми дайте повод и ще дойда да си прибера вересиите.
— Ясно!
— Добре! Приемам! Взимай си момчетата и се омитайте тихо. Има ли кой да се погрижи за простреляните?
— Мда…
— Добре. Не забравяй — длъжници сте ми!
— И на мен! — изръмжа Бел.
— Това чу ли го? — Ван Дорн посочи към Бел.
— И на него. Когато дойдем да ви разпитваме, ще отговаряте кратко, ясно и честно. Ясно?
— Ясно! — отвърна гангстерът. — Да си стиснем ръцете?
— Я марш оттук!
Хъдсъндските дъстери извличаха ранените си надолу по задното стълбище.
Джоузеф Ван Дорн се усмихна сдържано на Бел.
— Голям бой. Благодаря ти, Айзък, спаси ми задника.
— Кой е Клей?
— Хенри Клей. Частен детектив — Ван Дорн посочи една месингова табелка, оцапана с кръв. — Разследваща агенция „Хенри Клей“.
— А какъв ти е?
— Първият ми чирак — отвърна Ван Дорн.
Бел огледа унищожения до неузнаваемост офис.
— Разочарование ли се е оказал?
— Не можеш да си представиш какво.
— А как е разбрал, че ще дойдеш?
— Хенри Клей е най-умният човек, когото познавам. Не съм изненадан, че е знаел. Може да вижда в бъдещето.
— Ясновидец ли е?
— Не и по някакъв мистичен начин. Но е толкова наясно със случващото се край него, че винаги е няколко хода напред. Ясновидец не е, но почти.
Ван Дорн също се огледа из останките от иначе първокласния офис и поклати тъжно глава.
— Толкова надарен! — промълви замислено той. — Толкова интелигентен… Хенри Клей можеше да е най-добрият детектив в страната.
— За интелекта не съм сигурен — намеси се Бел. — Не е скрил почти нищо от миналото си. Даде ми го като на поднос.
Ван Дорн кимна.
— Сякаш почти е искал да го хванем.
— Или да го забележим.
— Да, това е големият му недостатък. Толкова жадуваше за аплодисменти… но, Айзък? — Ван Дорн стисна ръкава на Бел. — Никога, никога не го подценявай!
Бел размести изпотрошените мебели, за да стигне да една врата с надпис Поверително. Оказа се заключена. Приклекна пред бравата и я отключи с пособията си, но бързо се отдръпна встрани.
— Какво има?
— Твърде лесно е.
Ван Дорн му подаде един счупен крак на маса. Застанаха от двете страни на вратата и Бел я бутна навътре с крак. Вратата излетя от пантите сред оглушителния гръм на дванайсеткалиброва пушка.
Бел се взря вътре. В стаята се виеше синкав дим. Пушката беше закрепена на бюро и сочеше право към прага. Система от въже, макари и една тежест беше задействала оръжието.
— Ама че посрещане!
— Казах ти да не го подценяваш.
— Точно за това си мислех.
Огледаха бюрото на Клей и папките, оставени там.
Нямаше нито думичка, нито едно късче хартия, отнасящо се до настоящите случай.
— Никога не съм виждал толкова много телефонни и телеграфни жици в един кабинет — огледа се Бел. — Като телефонна централа е.
Огледаха и тях — всяка жица бе прекъсната.
— Не е избягал набързо.
— Не, добре се е подготвил. Съмнявам се каквото и да било тук да го е забавило особено.
Ван Дорн каза:
— Не мога да си представя нещо да го спре, ако сам не реши да се откаже. И най-тежкото препятствие за него е просто лека спънка.
Бел погледна през красивия месингов телескоп на триножника до прозореца. Беше насочен нагоре към една надстройка на най-високата сграда в квартала. Подобна на щъркел фигура сновеше напред-назад и диктуваше нещо, навярно на секретарка някъде извън полезрението на Бел. Когато мъжът се обърна, оказа се финансистът съдия Джеймс Конгдън, познат на Бел от десетките му вестникарски скици.