Охранителят не искаше да влиза в мина, пълна с отровни и запалими газове, и не отговори. Бел се присъедини към спасителите, които вече опъваха нови кабели от динамото и работеха здраво с кирките и електрическите бургии, за да разчистят извозния тунел и галериите.
Когато последното тяло беше изнесено, изтощените спасители поеха към повърхността. Бел угаси челника си и сви в една галерия. Лампите на останалите избледняха нагоре по извозния тунел. Когато и последната светлинка изчезна, Бел запали отново челника си и пое по следите на странната авария.
В досегашното си разследването не беше попадал на нещо, което да му подскаже, че в мината има саботьори от профсъюзите. И май че вече знаеше защо. Седмици наред работи под земята, току-що оцеля след срутване и в главата му все по ясно се оформяше съмнението дали саботьорите, заради които бе наета неговата агенция, изобщо съществуват.
Нямаше съмнение, че откакто има спорове между работници и работодатели има и саботажи и други изблици на насилие — престрелки с пенсилванската служба по въглищата и желязото, юмручни боеве, побои с палки, включително дерайлирали локомотиви и взривени мостове. Много стоманолеярни спираха работа и металът изстиваше и се съсипваше или просто някой взривяваше пещите им. Шлепове и влекачи бяха пускани да плават безпризорно по реките, подпалваха фабрики, късаха телеграфни жици, имения на минни магнати изгаряха до основи, конни полицаи се врязваха в редиците на стачниците като кавалерия по време на война, картечници обстрелваха палаткови лагери…
Но в мината, дълбоко под повърхността, саботажът си беше чисто самоубийство. Самият саботьор би загинал, смазан от срутванията, задушен от отровните газове или изгорен, ако газовете се възпламенят.
Но преди да докладва на шефа си, господин Джоузеф ван Дорн, млад детектив като Бел, особено при първия си самостоятелен случай, трябваше да е абсолютно сигурен, че инцидентът е бил случаен. А за това бяха нужни доказателства.
Доверявай се на видяното, а не на това, което се очаква да видиш — това бе първият му урок в дългото чиракуване при ветерани като Уиш Кларк, Мак Фултън и Уолтър Кисли. Урок, който и Джоузеф ван Дорн повтаряше постоянно.
Бел закрачи надолу към дъното на тунела и обходи със светлината от челника си разкривените останки от вагонетките, които се бяха разбили в още необработения залеж. Последната вагонетка, която така го подмяташе насам-натам, докато летяха надолу, по пътя нагоре всъщност бе първата и точно към нея бе прикрепена веригата. В предната част на вагонетката, в левия и в десния и край имаше халки, през които минаваше веригата. Тя се беше счупила точно по средата. Бел не откри каквато и да било скоба. А от счупената брънка на веригата намери само едната половина, здраво забита в съседната. Когато се опита да я откачи, се поряза.
Като смучеше пръста си, Бел огледа острия ръб. Брънката се беше счупила по дължина и би следвало ръбът да е нащърбен, но той бе гладък и остър като бръснач.
Явно някой бе помогнал на брънката да се счупи. Бел я извади и я прибра в джоба си. После потърси липсващата скоба. Сигурно бе паднала между траверсите.
Търсеше, докато маслото на лампата му почти свърши, но така и не я откри. Още една загадка. Явно скобата се бе измъкнала от счупената брънка. Но как е минала през накрайника, който механикът му показа?
Докато крачеше към изхода на мината Бел си спомни за ченгетата, които го наблюдаваха. Не си струваше да рискува да го спипат с брънката, ако го накарат да си изпразни джобовете. Бел се огледа и я мушна в малка пукнатина между една от подпорите и въглищния пласт. Отбеляза си мястото — четири подпори над най-дълбоката от страничните галерии, и бавно пое към изхода. А дали подпорите не бяха три?
Върна се и ги преброи отново, докосвайки всяка една по отделно. Четири. Косата му настръхна. Имаше фотографска памет. Как би могъл да забрави броя на подпорите за броени секунди? Наоколо цареше странна тишина. Нещо се бе променило. Вентилаторите бяха спрели.
Газовете отново се събираха. Нищо чудно, че главата му се мае. Бел се обърна и се запрепъва нагоре към изхода. Ако беше газ гризу, нямаше никакъв шанс. Щеше да го повали за секунди. А може би е бял газ от угасените пожари? Оставаха му минути, вероятно по-малко от десет.
Бел се затича тромаво. Главата му пулсираше, а сърцето блъскаше в гърдите му. Имаше чувството, че отровните газове го преследват, разбиват се като приливни вълни, надигат се, разплискват се, обвиват ботушите и коленете му, дърпат го назад и надолу. Напрягаше сили и се опитваше да тича все по-бързо, а гаснещият му фенер хвърляше бледи сенки по траверсите.