— Клей е шпионирал съседите си.
Ван Дорн също погледна и попита:
— Кой е този?
— Конгдън.
— А, да, разбира се — Ван Дорн завъртя телескопа вляво, после вдясно. — Ти да видиш. Мога да разгледам поне двайсет офиса. Клей много добре чете по устните. Сигурно така е успял да плати за това място. Човек може добре да припечели, ако познава мислите на онези от Уолстрийт.
— Познавате го, сър. Какво ще стори от тук нататък?
— Както ти казах, не си представям да се откаже.
— А от тези ли е, които изпитват удоволствие да провокират кръвопролития.
— Само ако ще спечели нещо.
— Какво, пари или признание?
— Умен въпрос, Айзък. Признание! — Ван Дорн завъртя телескопа към зданията край Уолстрийт. — Иска да е един от тях.
— За кого ли работи?
— За някого, достатъчно прозорлив, за да разбере какво може да му предложи Хенри Клей, и достатъчно алчен, за да се възползва от това.
Книга трета
Пара
32
Айзък бел се събра с екипа си в Питсбърг. Първата му работа беше да разкаже на Уоли Кисли, Мак Фултън и Арчи Абът за събитията в Ню Йорк. Арчи отвърна с една от любимите поговорки на Уебър и Фийлдс:
— Щом си им бръкнал в носа, значи си близо до целта.
— Ако бяхме близо — отвърна Бел, — щяхме да знаем какво планира Хенри Клей сега. Но нямаме никаква представа. Нито пък знаем кой му дава нареждания. Знаем само, че имаме провокатор, който не се свени да пролее кръв и работи за безскрупулен шеф.
Облечен като богат банкер от Юга — бял костюм, сламена плантаторска шапка и очила с розовеещи рамки, Хенри Клей се престори, че се любува на стартовите площадки на банкрутиралата корабостроителница „Хелд и Корт“ в Синсинати. Десетки релси се простираха по разкаляния склон на река Охайо, а собственикът — младото конте Корт Хелд, който нямаше търпение да вземе заем или да продаде корабостроителницата, или и двете, се хвалеше, че семейството му е пускало параходи със странични и задни гребла през последните шейсет години.
— И май-май дос’я сте разбрали как става таз’ работа? — провлачи Клей по южняшки.
Корт Хелд не просто бе отчаян, но и непрестанните бракове между фамилиите — основатели бяха завещали на поколението, към което той се числеше, мозъчния капацитет на винена мушица.
— Да, сър. Всъщност, ако хвърлите поглед оттатък завоя, ще видите прекрасни примери на корабите, които произвеждаме.
Хенри Клей вече беше хвърлил поглед.
— Много ми се ще да видя някой голям параход.
„Хелд & Корт“ притежаваха два от най-големите лопатни параходи, останали от епохата преди бързите модерни железници да изместят спокойните пътувания на големи разстояния. По-малките корабостроителници в щата се развиваха и пускаха стотици от по-обикновените и малки параходи с гребни колела на кърмата. Множество подобни параходи разпенваха речните води, докато Клей и собственикът прекосяваха двора на корабостроителницата. „Хелд & Корт“ настоятелно строеше огромните си плаващи палати, макар останалите подобни компании да потъваха една след друга.
— Ето ги, сър! „Цар Вулкан“ и „Бялата дама“.
Плавателните съдове се извисяваха над пристана. Четири високи палуби от лакирано дърво, полиран метал и стъкло се трупаха върху широки, плоски корпуси, дълги над сто метра. Най-отгоре бяха стъклени лоцмански кабини, а край тях се виеха фино излети комини. На кърмата на всеки параход се намираше гигантско колело с диаметър от над десет метра.
— Вградихме последен модел двигатели.
„Бялата дама“ бе, както подсказваше името му, бял.
— По-хубавият от двата е, не мислите ли? Само за перчене.
„Цар Вулкан“ бе матовосив.
— Кой от двата има подсилени палуби.
— Откъде сте чул за това? — попита собственикът. — Това е правителствена тайна.
Хенри Клей реагира с усмивка, много по-студена от южняшкия му акцент.
— Мисля, че един приятел от Сената ми довери, че Военното министерство планира да изпрати канонерски кораб до Куба. А приятелят ми, адмиралът, пък ми каза за оръдието и за гаубицата „Максим“.