— Е, тогава ви е известна тъжната история — отвърна мъжът. — Срамота, че Испанската война свърши толкова бързо. Тъкмо се гласяхме да вградим и оръдието, когато Министерството отмени поръчката.
— Та на кой параход?
— „Цар Вулкан“. От Флота казаха, че не бива да е бял, затова намерихме тази боя.
— Колко му искате?
Младият наследник примигна. От провалилата се военна сделка насам, отпреди четири години, никой не му беше предлагал да купи параход.
— Искате да го купите?
— Бих го обмислил, ако цената е добра.
— Хм, ами… строежът на „Цар Вулкан“ струваше не по-малко от четиристотин хиляди.
Хвърли поглед на Клей и сякаш реши, че банкерът пред него, с всичките си високопоставени приятели, знае твърде много, за да бъде мамен.
— Бих приел минимално предложение от седемдесет и пет хиляди.
Клей попита:
— Може ли да го подготвите за плаване до утре?
— Бих опитал.
— Бихте опитал? — Клей смръщи вежди.
— Да, сър! Сигурен съм, че ще се справим. Ще е зареден с въглища и ще е готов за отплаване до утре сутрин.
— Добавете оръдието и гаубицата и имаме сделка.
— За какво са ви оръжията?
— За скрап. Ще покрие разноските за пребоядисването.
— Много добра идея. Много ще му отива бяло.
По-скоро черно, помисли си Клей. Гигантското колело на кърмата щеше да разпени реката до бяло. Но докато плаваше от река Охайо до Питсбърг, екипажът му щеше да пребоядиса „Цар Вулкан“ в черно като въглищата в котелното.
Стачниците, които продължаваха своя поход покрай река Мононгахела проклинаха жестоките собственици за „Циклопа“, без да знаят, че това е идея на Клей. Ужасът пораждаше гняв. Кибритлиите надделяха над умерените и комитетът по отбраната на миньорите похарчи и малкото си пари за пушки. Колко ли биха побеснели при гледката на черния „Цар Вулкан“ по реката? С каква ли решителност щяха да вдигнат хвърлената ръкавица? Колко свирепо биха защитавали палатковия си лагер?
Толкова свирепо — така беше обещал Клей на Конгдън, който отначало не искаше да се охарчва за параход, че добросъвестните американци щяха да отправят благодарствени молитви в неделните църковни служби: „Бог да благослови собствениците, задето въоръжиха параходите си с оръдия, за да ги защитят от гневните множества.“ А вестниците щяха да гърмят от първите си страници: „Защитниците на частната собственост да не пестят никакви средства, за да унищожат социалистите, преди да въвлекат страната във втора гражданска война.“
Корт Хелд се прокашля.
— Както ми намекнахте току-що, възнамерявате да си тръгнете от Синсинати утре. Може ли да попитам как ще платите за парахода?
За човек, оказал се в далечен град, беше трудно да тегли големи суми. А още по-трудно беше да го стори бързо и анонимно. Но винаги имаше начин.
— Разбира се, не очаквам да приемете чек, който да осребрите едва след като отплаваме. Мога да ви предоставя железопътни облигации от по двайсет и пет хиляди долара.
Корабостроителят доби смутен вид. Облигациите на теория можеха да служат точно като парите в брой, а и бяха много по-удобни за приносителя, но той трябваше да се надява, че не са нито фалшиви, нито пък принадлежат на юридическа единица, която вече не съществува.
— А издателят случайно има ли клон в Синсинати?
Клей би предпочел да не се появява в онзи офис, но нямаше избор.
— „Тибодо & Марзан“ имат клон в Синсинати. Защо не отидете още сега? Ще гарантират за издателя и можете да сложите облигациите в банката им веднага.
— А „Тибодо & Марзан“ биха ли ги осребрили незабавно?
— Не виждам причина да не го направят. Ако това предпочитате, сигурен съм, че не биха ви отказали.
33
Мери хигинс бързо измина разстоянието от квартирата си на улица „Рос“ до брега. Лесно се отличаваше в тълпата по червения шал, който Бел я беше видял да купува от уличния продавач в Ню Йорк. Но и без него той не можеше да пропусне изправения й гръб и решителната и стъпка.
В промишлен град като Питсбърг дрехите на обикновен работник бяха най-простата дегизировка, а Уиш Кларк винаги казваше „Давай го простичко“. За да може да проследи Мери, Бел си беше сложил широко палто, работен комбинезон и ботуши, а яркорусата си коса бе скрил под плетена шапка.