Арчи Абът вървеше след Бел и ту изоставаше, ту изтичваше напред, когато Бел му дадеше знак. Улиците се пълнеха с мъже и жени, които се връщаха от работа, а Бел учеше Арчи на това, на което го бе учил преди време Уиш — на изкуството да останеш незабелязан в преследване.
Мери прекоси Първо авеню и стигна до квартал с малки цехове и работилници.
— Засега върви все към същото място — пошепна Арчи.
Почернените от сажди покривни подпори на покрития мост на улица „Смитфийлд“ се очертаваха в елегантна геометрична форма на фона на мърлявото небе. Вместо обаче да се качи на някой тролей, за да прекоси Мононгахела по моста, или пък да тръгне по тротоарите му, Мери Хигинс тръгна по една странична уличка, която се виеше надолу към брега на реката.
— Точно като вчера — прошепна Арчи в ухото на Бел. — Гледай сега!
В канала на реката се бяха подредили шлепове в редици от по десетина и по протежение на брега се простираха чак до моста на Върха — частта от Питсбърг, където Мон се сливаше с Алегени. Шлеповете бяха празни и се поклащаха върху водата. Оттатък реката, всичко, освен най-ниските части на връх Вашингтон и възвишенията Дюкесн, се губеше в дим. Слънцето почти се беше скрило и нощта настъпваше бързо.
Мери Хигинс се огледа за пореден път.
— Скрий се! — прошепна Бел и двамата се скриха зад едно дървено стълбище, което се катереше по стената на една от сградите. Когато вдигнаха глави, Мери се беше качила на един от шлеповете и вървеше по дървените дъски, които го свързваха с останалите шлепове, чак до средата на реката.
— Много умело пази равновесие — отбеляза Арчи.
— Баща и е бил капитан на влекач. Живели са на лодка.
— Мислех, че е от въздългите крака.
Бел изгледа приятеля си мрачно и Арчи млъкна.
Мери прекоси десетина реда шлепове и стъпи на една от лодките по края на малката флотилия.
— Тази лодка беше ли там вчера? — попита Бел.
— Точно там, където е сега. И вчера отиде там.
— Колко време остана там?
— Час и четири минути.
Бел кимна одобрително. Мак и Уоли учеха Арчи да докладва точно.
— Останалите шлепове същите ли бяха?
— Да.
— Откъде си сигурен? Всички си приличат.
— Виждаш ли шлепа в средата, с белия камбуз отгоре? — Арчи посочи подобната на барака постройка с комин от готварска печка. — На същото място е, където беше и вчера.
На Бел му се стори странно, че всички тези шлепове остават неподвижни по една толкова оживена река. Очакваше по тях да щъкат хора, които ги приготвят за потегляне, товарене или разтоварване. Една върволица празни шлепове вървеше нагоре по реката. Явно бе тръгнала от пристан някъде между Върха и язовира на остров Дейвис. Някакъв огромен влекач пък помагаше на натоварения с въглища конвой на „Обединени въглища“ да поеме надолу по течението.
— Опитах да приближа — рече Арчи. — Един от пазачите ме видя и реших да си плюя на петите.
— Ще опитам и аз — каза Бел. — Свирни, ако видиш пазач.
Той тръгна покрай пристана и се качи на един шлеп малко по-надолу по брега. Заскача от планшир на планшир, а очите му бяха вперени в сумрака. Стигна до най-външния ред шлепове и оттам пое към лодката, където се скри Мери, като се оглеждаше за нея или за други хора. Палубата беше празна. От комина се процеждаше тънка струйка дим. Нямаше видими приготовления за отпътуване, явно вътре гореше печка. Бел усети аромат на кафе.
Остана на шлепа и закрачи покрай корпуса на лодката. Един кръгъл шлюз беше отворен и от него се разливаше светлина, чуваха се и гласове. Бел тихо се примъкна току до шлюза и кабината. Говореше Мери. Звучеше ядосано.
— Още колко дълго ще седим тук?
— Докато той се върне.
— Трябва поне да преместим шлеповете нагоре по течението. Свалили сте ги твърде надолу, тук не е добре да потъват. Под нас има само един мост.
— Както казах, госпожице — чу се отново мъжки глас, — никъде няма да ходим, докато шефът не каже.
— А къде е господин Клагарт?
— Не каза.
— А не каза ли кога ще се върне?
— Не.
— Тогава мисля, че трябва да започнем сами.
— Сестро — прекъсна я друг мъж с подигравателен тон, — ние нищо няма да започваме без шефа.
— Предвиждат се още валежи. Водите се надигат. Скоро реката ще е твърде дълбока. Не може просто да стоим и да чакаме.