— Но как да преместя десет хиляди миньори от Макийспорт тук с всички частни ченгета, стачкоизменници и гвардейци по пътя?
Бел внимаваше да следва предупреждението на шефа и да не взима страна, но се притесняваше, че Хигинс си затваря очите за потенциалната опасност. Затова попита внимателно:
— А мъжете биха ли изоставили семействата си?
— Не… — поклати глава Джим. — Но, Айзък, това трябва да се случи. Трябва да намеря начин да ги докарам тук.
— Рисковете са огромни. Има и много жени и деца.
— По-рисковано е да останат там, където са сега. Лагерът в Макийспорт е в отчайващо състояние. Това е просто едно трамвайно депо. Има само няколко маси за пикник, място за плуване, закрити увеселения. Направено е за работници, които искат да прекарат приятен уикенд.
Бел кимна. Навред из страната трамвайните компании строяха паркове в края на маршрутите си, за да привлекат повече пътници натам.
— Но как са успели да влязат стачниците?
— Ченгетата в Макийспорт се направиха на ударени. С радост се съгласиха да останем извън границите на града. Сега обаче трамвайната компания заплашва да спре водата и тока. Пълна бъркотия е — твърде много хора са се струпали на едно място, хигиената е отчайваща, не можем да се грижим за болните. А тук ще сме в границите на Питсбърг. Наблизо има болници, лекари, чиста вода, храна, благотворителни организации и църкви, които да помогнат, репортери, които да видят всичко със собствените си очи. Не биха ли повлияли на кибритлиите?
— Но докато стигнете до тук, може да предизвикате клане.
— Ще трябва да поемем този риск — Хигинс стисна устни и изправи гръб.
Айзък Бел видя, че спокойният и умерен профсъюзен деятел е взел решение да поведе битка, която не биваше да започва — срещу бандити — стачкоизменници и частна полиция, подкрепена от щатската гвардия.
Напук на благоразумието и на заповедта на Ван Дорн, младият детектив рече:
— Знам по-добър начин.
— Какъв?
— Начина на Черния Джак Глийсън.
35
— С Мак сме твърде дърти, за да ни уволни шефът — засмя се Уоли Кисли. — Дори за дивотия като тази, която предлагаш. Няма да уволни и Арчи, той е само тъп чирак… не се обиждай, Арчи.
— Не се обиждам. Преподавателят ми по класическа литература в Принстън изрази подобно мнение в петостъпен ямб.
— Но ти, Айзък, ти тъкмо градиш кариера. Не можеш да си позволиш да те уволни — знам, че си богат, а ти знаеш, че не говоря за пари. Ако искаш да правиш име като детектив, няма по-добро място от „Ван Дорн“. Ако обаче шефът те спипа, ще те уволни без никакво съмнение.
Бел се надигна и закачи шапката си на един пирон в кабинката, където се бяха събрали. Седяха край малка масичка, покрита с мушама. Намираха се в кухничката на една от лодките в Мононгахела. Готварската печка миришеше на олио и кафе. Навън беше тъмно. Люкът бе отворен и от там нахлуваха шумове и лек вятър откъм реката.
— Благодаря ти за загрижеността, Уоли. И на теб, Мак. Но тази „дивотия“ е правилният избор. Надявам се и господин Ван Дорн да го разбере.
— Не бих се обзаложил на това.
— Аз не се обзалагам. Просто рискувам.
Арчи дръзна да предложи нещо по-оптимистично.
— Може господин Ван Дорн да види това преместване на стачниците в града като акт на човеколюбие.
— А може президентът Рузвелт да подари мините на миньорите — иронизира го Мак Фултън.
— А после — добави Уоли, — да обяви държавата ни за Съединени социалистически щати.
— Разбрахме се, значи — прекъсна ги Бел. — Джим, колко кормчии успя да намериш.
— Петима със сигурност.
Бел се зае да смята наум. Надяваше се на повече лодки, за да не са твърде големи и тромави шлеповете. Пет лодки, двайсет шлепа на всяка, по сто човека във всеки шлеп, наблъскани като сардели в консерва. Десет хиляди души, ако стигнеха до брега, без да ги усетят пинкертъните. Бог да им е на помощ, ако потънат.
— Ами механици?
— Те са като раци — пустинници. Никога не напускат лодката.
— А помощници на палубата?
— Не са много, но ще им помагат миньорите.
— И ще се преструват на моряци.
— Свикнали са с тежък труд — отвърна Хигинс. — И цял живот са разнасяли насам-натам товари, по-тежки от самите тях.
— Ще свършат работа — успокои ги Бел.