Трябва да свършат, добави той на ум.
Уоли и Мак въздъхнаха престорено тежко.
— Добре, Айзък — каза Мак. — Кога ще го направим?
Бел и Хигинс се спогледаха.
— Според кормчиите довечера пак ще има черна мъгла.
— Довечера — съгласи се Бел.
— Шшшт! Полиция!
Но не беше питсбъргската полиция, нито дори ченгетата по въглищата и стоманата, а Мери Хигинс. Хората от охранителните служби бяха предупредили, че се е упътила към тях. Влетя в кабината с пламнало лице. Изгледа брат си кръвнишки, а после и останалите.
— Къде са мъжете, които бяха тук?
— Тръгнаха си по здравословни причини — рече Мак Фултън.
— Какво правиш тук? — обърна се тя гневно към Бел.
— Взимаме назаем шлеповете ви — отвърна той. — И се благодари, че ги открихме преди полицията или пинкертъните.
— Искаш да ви благодаря?
— Да. Можеш да благодариш, като не ни се пречкаш.
Тя се обърна вихрено към брат си.
— Ти ли му каза?
— Само потвърдих това, което сами бяха открили.
— Защо?
— За да не умреш или да те тикнат в затвора.
— Върви по дяволите, братко! И ти, Айзък Бел!
Бел последва Мери на палубата. Тя се взираше в покритата с мъгли река и преглъщаше сълзите си.
— Всичко провали…
— Мери?
— Остави ме намира!
— От стореното от теб досега все пак ще излезе нещо хубаво. Тези шлепове ще спасят похода на миньорите и живота им.
— Как?
— На брат ти му хрумна да премести палатковия лагер на терминала на „Обединени въглища“. Ще превозим миньорите и семействата им с шлеповете. На терминала позицията ви ще е по-добра и изгодна.
— Наистина ли го мислиш?
— Мисля, че няма как да стане по-лошо от това, което е в момента.
Мери кимна и рече тихо:
— Видях ги този следобед. Не могат да останат там… истина ли са думите на брат ми?
— Джим не те е предал. Само потвърди догадките ми.
— Бива те в догадките, Айзък.
— Не беше трудно да се досети човек — отвърна Бел. — Няма друга причина да потопиш сто шлепа, освен за да блокираш доставките на въглища.
— Но откъде си разбрал, че това съм възнамерявала?
— Следих те, Мери. Проследих те до тук, до тази лодка. Чух те, като се караше с онези двамата.
— Но… аз внимавах. Гледах никой да не ме следи. Пинкетръните са навсякъде.
Бел се усмихна и рече спокойно:
— Казах ти, че вандорнците са различни.
— По-потайни? — попита тя и му се усмихна едва доловимо.
Бел я хвана за ръцете и когато тя не се възпротиви, каза:
— Мери, веднъж ми каза, че не е достатъчно да знаеш кое е редно. Ако знаеш кое е редно, трябва и да го сториш.
— А ти кой си, та да преценяваш кое е редно?
— Имам очи и уши. Стачниците са изолирани и измъчени. Брат ти беше толкова отчаян, че искаше да се измъкнат от Макийспорт с бой. Щеше да настане клане. Тези шлепове — твоите шлепове, могат да ги спасят. Този план дори нямаше да ни хрумне, ако не беше успяла да събереш всички тези съдове на едно място. — Той махна с ръка към покрилите тази част на реката шлепове. — Но бих казал, че ще ги използваме много по-правилно, отколкото ти си възнамерявала.
Мери Хигинс отново се обърна към Бел.
— Не ми се ще да се отказвам. Но беше добър план, нали?
— Добър не е първата дума, която би ми хрумнала, но определено беше хитроумен план.
— Да се надяваме, че и твоят е такъв.
— Моля се да е. Хората са твърде много, за да си позволим да грешим.
— Желая им късмет!
— Кой е господин Клагарт?
В мига, в който Бел изрече името, усети, че е трябвало да изчака.
Мери присви очи.
— Детективът си е детектив, нали така?
— Явно не съм достатъчно „потаен“, за да съм добър.
— Много бързо ще надобрееш, ако продължаваш така — Мери се врътна и понечи да се отдалечи.
Бел вече не можеше да се откаже от започнатото. Трябваше да знае дали Клей и Клагарт са един и същ човек и имаше само един бърз начин да го стори.
— Очите му жълти ли са?
— Защо питаш?
— Защото ако са, е използвач.
— Върви по дяволите!
Е, ето го отговорът, помисли си Бел.
— Знаеш ли, че и той е детектив?