— Довиждане, Айзък! — Мери стъпи на дъската, водеща към шлеповете.
— Казва се Хенри Клей — продължи Бел. — Провокатор е. Настройва собствениците и миньорите един срещу друг. Използва те за игричката си. Ако беше успяла да потопиш шлеповете, щеше да получи точно каквото иска. Миньорите щяха да операт пешкира.
— Игричката не е негова.
— Моля?
Мери тръсна яростно глава.
— Нищо!
Бел я сграбчи за ръката.
— Как така не е негова?
— Пусни ме!
— Чия е? Някой друг ли нарежда?
— Нямам представа.
— Но знаеш, че Клей отговаря пред някого, нали?
Тя поклати глава. Бе твърде тъмно, за да може Бел да види изражението и. Опита се отново да измъкне искрен отговор от нея.
— Кой плати за тези шлепове?
— Първо това го попитах — отвърна тя.
— А той какво ти отговори?
— Банкови обири. Събрали парите с банкови обири.
— Къде?
— В Чикаго.
— Ами ако ти кажа, че тези обири са извършени от няколко различни банди и половината вече са заловени?
— Бих казала, че пак се правиш на детектив.
Мак излезе от кабината и подвикна:
— Айзък! Ако ще го правим тази вечер, нямаме и секунда за губене.
Една от лодките — влекачи се показа от мъглата и се удари в шлеповете. От нея се изсипаха няколко миньора с въжета и се огледаха смутено, сякаш чакаха някой да им даде заповед.
— Сега или никога, Айзък!
— Мери, утре ще говорим.
Мери се смъкна на един от шлеповете и пое към брега.
— Къде отиваш?
— Не само ти можеш да действаш, Айзък.
— Ще внимаваш ли? — подвикна след нея Бел.
— Защо да внимавам? Нали ще ме следваш.
— Не и тази вечер. Тази вечер не мога — той разпери ръце към лодката и шлеповете.
— Тогава довечера ще рискувам.
— Клей е смъртно опасен.
Мери Хигинс спря и се обърна към Бел. От комина на влекача изригнаха пламъци и искри и озариха бледото и лице. С грейнали очи и вдигната брадичка, изглеждаше като богиня — нечовешки красива и нечовешки уверена в себе си. Бел недоумяваше как може да е такава броени минути след такова разочарование. Отговорът и се заби като леден нож в сърцето му.
— За мен не е смъртно опасен.
36
Печално прочутата „черна мъгла“ на Питсбърг беше мръсна смесица от речна мъгла и въглищен дим от всевъзможните цехове, леярни, фабрики, параходи и локомотиви. Черната мъгла беше гъста, мазна, трудна за дишане и почти непрозрачна. Когато кормчията на влекача освети шлеповете, които буташе, лъчът от електрическия му фар се върна като отразен в огледало.
— Шлеповете са там някъде — пошегува се той с Айзък Бел, застанал до рамото му.
Казваше се капитан Дженингс, опитен мъж с раздвоена, пожълтяла от тютюн брада. Параходът му се казваше „Камила“ и беше с нисък корпус и две палуби, около трийсет метра дълъг, с лопатно колело на кърмата, широко колкото целия съд. Лоцманската кабина им осигуряваше добра гледка към кълбящите се напред мъгли, както и вляво и вдясно.
— Усеща се в кормилото, ако редицата се развали и шлеповете се пръснат. Добре сме, не го мисли, момко. Няма нужда да гледам, когато усещам — капитанът изплю тютюн в една кутия с дървени стърготини. — А каквото не усещам в кормилото, усещам с краката си. Течението си личи от поклащането на парахода. Помня всяко движение на водата под себе си.
Бел обаче се запита как кормчията би видял друг влекач, който идва насреща му. Дженингс беше побелял, така че очевидно бе оцелявал десетилетия в реката, но въпреки това Бел попита.
— Ако се усъмня в нещо, бия звънеца за стоп — отвърна кратко Дженингс.
Бел погледна назад и зърна мътна светлина, навярно втората колона шлепове зад тях. Насочваше ги синът на Дженингс. Останалите три влекача зад него не се виждаха. Бел беше поставил хладнокръвния Арчи, отраснал в подобна среда, на последния влекач. На този пред влекача на Арчи се намираше Уоли, а пред него беше Мак. И ако можеше да се благодари за нещо, то това бе именно черната мъгла, която му пречеше да се обезпокои твърде много.
Отпред сред мрака се показа зловеща червена пелена. Равномерно растеше и се разгаряше по-силно.
— Какво е това?
— Пещите на „Джоунс & Лафлин“. Наблюдавай внимателно, ще видиш нещо, което не се забравя. Там!