Разказвачът на историите за алигатори се надигна.
— Аз пък организирам комитет по акостирането. Капитанът ще свърши най-голямата работа, като ни докара до брега, но искам всеки от вас да е готов да скочи на сушата с въже.
След двайсет минути с почти осем възела скорост срещу течението, „Камила“ успя да провре шлеповете през върволица от земекопни машини, които според капитан Дженингс били етап от строежа на шлюзове и язовир при Брадък.
— Крайно време беше. От тук нататък при засушаване Мон така се източва, че човек може да ходи по дъното.
Земекопачките работеха и през нощта. Имаме късмет, помисли си Бел, тъй като светлината от земекопачките можеше да осигури прикритие за светлините на влекачите.
— Ето го депото и парка до него — посочи Дженингс.
Бел вече беше забелязал високото виенско колело и по-точно силуета му на фона на покрайнините на Макийспорт. Ако досега бе имал съмнения за „дивотията“ си, те се изпариха в мига, в който видя множеството мъже, жени и деца с вързопи в ръце.
— Къде е Комитетът по отбраната? — подвикна Бел от най-горната палуба, докато капитан Дженингс подреждаше шлеповете по протежение на брега.
— При портите.
— Удържат пинкертъните.
Фарът на Дженингс освети терена навътре в сушата и Бел видя нещо, което никога нямаше да забрави. Мери Хигинс беше казала, че от началото на похода досега, хората са се увеличили на десет хиляди. Беше число, трудно за въобразяване, докато фарът на „Камила“ не освети множеството.
— Когато шлеповете ти се напълнят, поемай незабавно обратно — каза той на капитан Дженингс. — Ако не съм се върнал, тръгвай без мен.
Бел пое надолу от главната палуба и скочи на разкаляния бряг. Миньорите разглобяваха една будка за студени напитки и полагаха дъските и в калта. Бел продължи навътре към сушата, през цели декари от хора, понесли вързопите и палатките си, усукани около върлини. Мина под виенското колело и заобиколи езерото. Когато тълпата най-сетне оредя, той стигна до оградата, разделяща парка от същинското депо.
Миньори с пушки пазеха портите, които бяха барикадирани с дъски, траверси и дори разглобени от депото релси. Стрелците бяха обърнали гръб на тълпата и на влекачите, съсредоточени върху случващото се оттатък портите.
— Къде е Фортис?
Миньорът, който ръководеше отбраната, бе суров мъж на около четирийсет и се намираше в будката за продажба на билети. Имаше вид на човек, който отдавна не бе спал.
— Господин Фортис? Аз съм Бел. Джим Хигинс каза, че покривате изтеглянето.
— Крайно време беше. Виж ги тия юнаци.
Бел надникна през процеп в дъските. В депото бяха включени всички светлини, а огромните порти зееха. Виждаха се десетки стачкоизменници със сопи, които се криеха от дъжда. Един трамвай, спрял извън депото, привлече вниманието на детектива. Вътре седяха двайсетима мъже с уинчестъри.
— Пинкертъни?
— Да, в този, към който гледаш. В другия са ченгета от полицията по въглищата и стоманата.
— Къде е гвардията?
— Засега правителството ги държи в Макийспорт. Но един от шпионите ни каза, че онези затворници са готови за нападение в четири сутринта. Боя се, че ще избързат, когато разберат за шлеповете.
— Сигурно и те имат шпиони.
— Хванахме трима тази вечер. На никого няма да доносничат.
— Какво сте им сторили?
— Спечелиха ни време — дойде неясния отговор.
Бел рече:
— Искам да съм сигурен, че вие, момчета, ще сте на последната лодка.
— Приготвили сме се да бягаме.
Бел вече беше забелязал ръчните колички, покрити с платнища.
— Какво има тук?
— Пушки, амуниции, динамит.
Бел се зачуди дали не е въвлякъл агенцията си в истинска война.
— Трябват ли ви непременно тези експлозиви? — попита той.
— За да сме сигурни, че няма да ни спипат неподготвени.
— Ще се върна при вас, когато натоварим и последния човек.
При реката Бел установи, че товаренето напредва бавно. Когато „Камила“ най-после пое обратно по Мононгахела и конвоят на сина на капитан Дженингс спря на брега, Бел извади часовника си. С тази скорост щяха да извадят късмет, ако разтоварят и последните шлепове на терминала на „Обединени въглища“, преди да се вдигне сутрешната мъгла.