37
Хенри Клей забеляза един младши брокер да чака под уличната лампа на пристана в Уийлинг, Западна Вирджиния, където „Цар Вулкан“ спря за презареждане с въглища. Разпозна типа служител, който използваха клоновете на комисионерите, тайно контролирани от съдия Конгдън — късо подстриган и старателно сресан, изгладен костюм и колосана яка, въпреки късния час, и изпълнена с надежда усмивка, че ще успее да впечатли някого от големците в Ню Йорк.
— Господин Клагарт? — попита мъжът, окръглил очи пред най-големия параход, който някога бе виждал, обширен като стоманолеярна и два пъти по-черен.
— От офиса ли си?
Нямаше ги белият костюм и сламената шапка, нямаше го и ленивият акцент. Беше рязък и отривист — черния му фрак бе суров като прясно пребоядисания „Цар Вулкан“, а скъпата му кадифена шапка бе накривена под делови ъгъл. Беше влязъл изцяло в ролята на ценен сподвижник, командирован от големия град, за да управлява проекти, твърде важни, за да бъдат доверени на простосмъртни.
— Има телеграма за вас, сър! По частната линия.
Младежът му подаде плик и наблегна на важността му с прошепване:
— Шифрована е!
— Това значи, че е поверителна и не бива да я огласяваш така на публично място — сопна му се Клей.
Бе почти полунощ. Пристанът беше отдалечен от останалите и пуст, с изключение на огнярите от „Цар Вулкан“, които караха нови въглища за парахода. Брокерът запелтечи извинително.
— Дано си научил урока си — отвърна великодушно Клей. — Чакай там, докато те повикам и ти продиктувам отговора.
Клай отпрати брокера със студено кимване, застана под лампата, отвори плика и заскърца със зъби. Вътре имаше стандартна бланка:
„Формуляр А-14
Частна телеграма
Тибодо & Марзан, Брокери
Уийлинг, Западна Вирджиния“
Пишеше, че съобщението е получено в осем и четиресет и осем вечерта, местонахождението на подателя бе изписано като „Ню Йорк“.
А това на получателя, за негово изумление, бе „Джон Клагарт“ с букви с големината на тези на цирков афиш.
— Младежо!
— Сър?
Клей му направи знак да се приближи и мрачно промълви:
— Уведоми служителите в офиса, че ако съдбата отново ме довлече в Уийлинг, трябва да използват за частни телеграми не стандартния формуляр, а празен лист хартия без никакви имена.
Беше му се наложило да дава този инструктаж във всеки клон досега, дори в чикагския, макар че би трябвало да са пределно наясно с това. Единствената причина, поради която малоумниците не бяха изписали името на Конгдън в графата „подател“ бе, че никой не знаеше, че той притежава „Тибодо & Марзан“.
Самото съобщение, изписано на ръка, съдържаше няколко реда четирицифрени числа. Клей го прочете бързо и дешифрира числата наум. След това смачка листа.
— Тръгваме! — и скочи на стъпалата към парахода.
— Отговор, сър? — подвикна брокерът.
— „Върхът. След девет часа.“ Изпрати го шифровано, незабавно.
Съдия Конгдън беше разярен. Шпионите му в Питсбърг били видели, че миньорите се местят от Макийспорт. Клей беше готов да захвърли смачканата телеграма във водата, но си спомни за урока, който току-що даде на младежа, приглади листа, сгъна го няколко пъти и го сложи в един от скритите си джобове, където държеше и визитките си.
— Тръгваме, казах! Приберете стълбата!
Огнярите се втурнаха на борда. Моряците хвърлиха въжетата. Вдигнаха стълбата и „Цар Вулкан“ бавно се заотдръпва обратно във водата.
Клей се заизкачва към лоцманската кабина.
— Тръгвайте! Какво чакате? Пълен напред!
Кормчията се суетеше край руля.
— Накъде?
— Питсбърг!
— Не знам дали сме натоварили достатъчно въглища.
Клей прекоси пищната кабина с три крачки и натисна и двете двигателни ръчки до „Пълен напред“.
— Изгорете мебелите, ако трябва! Закарайте ме до там!
За ден и половина изминаха шестстотин километра. Оставаха им сто и двайсет до Питсбърг.
— Каква е максималната скорост?
Кормчията завъртя руля и параходът се устреми напред.
— Реката тече бързо, а и с този дъжд… Девет възела — отвърна той.
Клей изглади телеграмата и я прочете отново. Що за безумие. Написаното не се беше променило. Натика я обратно в джоба.
При тази скорост им трябваха десет часа, за да изминат сто и двайсет километра.