— Увеличете до десет възела.
— Не знам дали…
— Намалете водата в котлите и увеличете налягането. Ще направите повече пара с по-малко вода.
— И по-лесно ще се взривим.
— Още пара! Правете каквото искате, но се движете с десет възела!
Конгдън имаше право да беснее. Стачниците се движеха с шлепове. Шлеповете на Клей. Един бог знае накъде са тръгнали, но това със сигурност не беше на добро. Нима Мери Хигинс беше променила решението си? Едва ли. Не, това намирисваше на работа на Айзък Бел.
Параходът разполагаше с най-новите съобщителни тръби. Клей извика по една от тях надолу към дърводелеца, който бързо се качи, търкайки гуреливите си очи.
— Прикрепете оръдието!
— Сега ли?!
— И картечницата „Гатлинг“ също!
Мери Хигинс знаеше, че Айзък Бел е прав. Джон Клагарт — когото Айзък наричаше Хенри Клей, не й беше приятел. Нито пък на стачниците. Какво по-изкусително за една жена, решена да изгради нов свят, от това да чуе подигравки, изстреляни срещу правителството и капиталистите?
Но Клагарт не беше й враг.
Мери още от самото начало вярно бе предположила, че някой друг плаща за шлеповете. Не се изненада, когато научи от Айзък, че банковите обирджии нямат нищо общо с това. Не че бе повярвала изцяло на версията на Клагарт, ала се бе надявала и бе действала безразсъдно, опиянена от каузата, от надежда, от страстна вяра. И като всеки пияница, бе сляпа за истината.
Закле се никога да не позволява вярата и надеждата отново да я заслепят.
Нямаше смисъл да се ядосва на Клагарт. Гневът щеше да й попречи да открие кой го е наел. Защото именно той беше врагът. Той беше провокаторът, сеещ насилие, за да даде на собствениците и на правителството причина да унищожат профсъюзите. Беше враг на справедливостта и на равенството.
Клагарт се беше оказал детектив, при това много добър. Смъртоносен, може би, както каза Айзък. Мери съзнаваше на какво е способен този мъж, но заедно с това знаеше, че за нея никога не би могъл да бъде смъртоносен. Знаеше го дълбоко в себе си. Никога не би я наранил. Не бе врагът. Искаше да й е приятел. Тя щеше да му позволи. Той щеше да и помогне да стигне до врага.
38
Когато четвъртата върволица шлепове се показа от тъмното, натоварена с две хиляди миньори, съпругите и децата им, Айзък Бел пристъпи на напречната греда на влекача „Сейди“ и даде знак на Арчи на свой ред да започнат да товарят. Капитан Дженингс беше предупредил, че „Сейди“ е най-стария от параходите, реликва от Гражданската война, която бе минала през сражението при Виксбърг, и когато слезе от нея, Арчи потвърди, че помпите и не спрели да работят, за да компенсиран пробойните в корпуса.
— Не пускай никого на онзи шлеп — каза му Бел, като посочи шлепът най-отпред, най-далеч от парахода. — Пазя го за динамита на Комитета по отбраната.
Бел изтича към портите през вече опустелия парк.
Фортис, ръководителят на Комитета, се олюляваше от изтощение.
— Дано да сте готови за нас. Затворниците се готвят да нападнат.
Бел отново погледна през процепа в портата. Двайсетина от стачкоизменниците си бяха стъкмили нещо като таран от релси. Зад тях се бяха подредили поне още петдесет, всички със сопи. Пинкертъните също слизаха от трамвая и се разполагаха на позиции.
— Къде са частните полицаи?
— Виж покрива.
И Бел зърна силуетите им на фона на мъждукащия Макийспорт. Клечаха зад острите покриви на депото, насочили пушки към портите.
— Трябва да измислим нещо по-добро от бягство с престрелка, за да се изтеглим.
Отговорът на Фортис бе сурово напомняне, че Бел взима страна във война, която вече е започнала.
— Осигурили сме посрещане за тарана, което ще ни спечели време… почакай! Сега пък какво са намислили?
От входа на едно от депата излезе трамвай и спря точно там, където една извивка на релсите сочеше право към портата. Ако релсите продължаваха до портата, то трамваят би бил електрически таран. Само че не продължаваха. Бел се вгледа по-внимателно и видя, че предните прозорци на трамвая ги няма. На тяхно място стачкоизменниците бяха монтирали фарове от други трамваи.
Бел обърна гръб на портата, точно когато всички фарове блеснаха едновременно. Миньорите, притиснали лица към процепите извикаха, временно ослепени. Бел грабна пушката от най-близкия миньор, присви очи и се качи на барикадата, след което стреля няколко пъти в сиянието. Пушката имаше пет куршума. Когато Бел я изпразни, останаха два фара. Той извади армейския си колт, подпря го на едната си ръка и стреля още два пъти.