Депото отново потъна в тъмнина. От земята се надигнаха сенки и стачкоизменниците, изпуснали тарана си, докато се криеха от стрелбата, отново го вдигнаха.
— Бягайте! — извика Бел. — Бягайте!
Мъжете хукнаха към шлеповете — двайсетина миньори тичаха, бутайки ръчни колички, а десетина стреляха напосоки зад себе си, докато стачкоизменниците щурмуваха портата. Веднъж. Дваж. Бел също тичаше и чакаше третият удар да разруши портата.
Оранжева светкавица освети мрака, последвана от мощна експлозия и викове на уплашени стачкоизменници. Миньорите нададоха радостен възглас и Бел разбра, че Комитетът по отбраната е минирал портата.
— Това ще научи тия копелета! — извика Фортис.
И ще даде на гвардията причина да нападнат, помисли си Бел.
„Сейди“ наду свирката. Миньорите вече бяха близо и от влекача се дочуха окуражителни гласове. Миньорите напрегнаха всички сили и забутаха ръчните колички през калта към шлеповете.
Айзък тичаше пред тях.
— Сложете динамита в най-предния шлеп, по-далеч от хората.
Колкото повече наближаваха, толкова по-трудно ставаше да бутат.
— Тук ще качим динамита! — извика Фортис.
— Има място в този пред нас. Тук, момчета!
— Динамитът става нестабилен на влага — възрази Бел. — А вие го мъкнете в дъжда!
— Защо казваш на миньор как да борави с експлозиви?
Бел сграбчи в желязна хватка по-възрастния мъж.
— Нестабилен значи, че може да избухне от само себе си. Отдалечете го от хората.
— Няма да позволя на някакъв с жълто около устата…
Бел вдигна пистолета.
— Ще отнеса главата на всеки, който сложи динамит другаде, освен на най-предния шлеп.
Бел стоеше пред лоцманската кабинка на „Сейди“ и му се щеше мъглата да е по-гъста. „Сейди“ едва-едва приближаваше терминала на „Обединени въглища“, очертаваща се на фона на просветляващото небе.
Чуха се викове.
Гонеха ги, хрумна му веднага и той се огледа за полицейски катер, натъпкан със стрелци. Виковете обаче идваха от шлепа, където някои от миньорите се бяха качили при товарите с динамит — приличаше на пиянско сбиване. Бел се затича, възнамерявайки да стигне до тях и да ги разтърве, преди да сторят нещо непоправимо.
Приглушен взрив обаче му показа, че е твърде късно.
От шлепа се издигна дим и към небето полетя гейзер. Бел предположи, че някоя пръчка динамит е пробила дупка в корпуса. Щяха ли останалите да я последват, преди прииждащата вода да успее да потопи другите експлозиви?
Шлепът потъваше. Трима от пътуващите там се покатериха на шлепа отзад. Колкото по-дълбоко потъваше първият шлеп, толкова по-силно дърпаше надолу тези зад себе си. Внезапно въжетата, които ги свързваха, се скъсаха. Шлепът с динамита продължи да потъва, а останалите във върволицата го раздробиха на парчета. Бел зачака със сърце в гърлото какво ще се случи с останалата част от динамита и дали няма да се взриви под натоварените с хора шлепове. Но и без взрив дъната на другите съдове пострадаха от плаващите останки.
Бел усети как останките изпращяха под шлепа, на който се намираше. След това и влекачът мина върху тях. Бел видя кормчията, който обръщаше руля, за да извади влекача от дълбоката част на канала.
— Потъва! — изкрещя един от моряците на борда. — Откъсна му се дъното!
За секунда Бел се вцепени. Аз поведох хората в това, помисли си той. И сега всички са в смъртна опасност. Затова Ван Дорн го беше предупредил да не взима страна. Две хиляди души щяха да се удавят в леденостудените води, какво можеше да стори, за да ги спаси?
Бел изтича обратно и скочи на главната палуба на влекача. Арчи се взираше в котелното. Водата вече беше до коляно и продължаваше да се надига. Щом удави двигателя, помисли си Бел, течението ще отнесе хората на здравите шлепове покрай „Обединени въглища“, а повредените ще потънат.
Бел скочи в трюма и загази към извиращия гейзер, който показваше къде е дупката в корпуса. Водата стискаше краката му като лед. Арчи свали палтото си, хвърли го на Бел и се затича, като извика, че отива за одеяла. Бел стигна до дупката, натъпка там палтото на Арчи, а после свали и своето. Последва ризата му. Арчи се върна с още одеяла, кърпи и палта на хората от шлеповете.