Бел продължаваше да тика всичко в пробойната.
Притокът на вода намаля, но не достатъчно. Нивото и продължаваше да се надига. Наоколо се понесе пара. Водата беше стигнала до пещта и гасеше огъня в нея. Налягането падаше, а заедно с него и мощността на двигателя. Точно когато колелото на кърмата спря да се върти, Бел усети как корпусът пристъргва в калта.
Мъжете се затичаха, стиснали въжета.
— Добре, на дъното е. Не може да потъне повече. Пестете одеялата.
— Ще ти трябва още едно — каза Арчи и му го подхвърли.
Бел се загърна и се излезе от трюма. За негово изумление, за времето, което беше прекарал в трюма, слънцето бе надвило мъглата и блестеше ярко на небето. На брега лекият склон на терминала бе осеян с бели палатки на хората, които вече бяха пристигнали. Подуши бекон и кафе. Малки момченца играеха бейзбол.
— Радостна гледка, Айзък. Безопасно място и всички пристигнаха невредими.
— Щях да съм много по-доволен, ако не разглобяваха релсите.
Хиляда миньори разкъсваха релсите, по които влаковете влизаха в терминала. Още хиляда преобръщаха вагони и блокираха трамвайните релси от Златния триъгълник.
— Окопават се — обясни Арчи. — Не можеш да ги виниш, задето се пазят от пинкертъните.
— И от ченгетата — добави Бел, като насочи вниманието на Арчи към една част от платформата, която се намираше от страната на града.
От един открит трамвай слизаше отделение на питсбъргската полиция. Втори контингент се шляеше край блокираните релси. По реката пък един полицейски катер сновеше насам-натам, като птица, неспособна да спре нападение срещу гнездото си. Полицаите на сушата се качиха на трамваите и се отдалечиха.
Бел наблюдаваше как миньорите издигат укрепления и трябваше да признае, че Арчи е прав. Мястото, където хората се бяха настанили, щеше да е уязвимо, ако не барикадират подстъпите към него. Но всичко това твърде неприятно му напомняше на наближаваща война.
— Кибритлиите поне не могат да използват динамита си — рече той. — Може би сега и двете страни ще се поуспокоят и ще се заемат с преговори…
— Какво по дяволите е това? — прекъсна го Арчи. Взираше се към реката зад Бел със смесица от объркване и страхопочитание.
Бел се обърна.
Бълващ дим от дългите си комини от завоя се зададе огромен параход. Бе невероятно дълъг, висок и черен като въглен.
39
— Това оръдие ли е на предната палуба? — попита Арчи.
Бел заслони очи с ръка.
— Да — отвърна той.
— Откъде по дяволите са го взели?
— И по-точно кои са и какво искат? — допълни Бел.
— Не мога да прочета името на парахода.
— „Цар Вулкан“.
Черният исполин наближаваше.
Една по една жените, разпъващи палатки, а после и мъжете, вдигащи барикади, спряха. Десет хиляди души застанаха неподвижно и зачакаха черното привидение да се завърти в реката и да насочи оръдието си към тях. Параходът се движеше много бавно, а огромното колело почти не се въртеше във водата, приближавайки все повече и повече.
Накрая спря и застана напреки на течението. На палубата не се виждаше жива душа — нито моряци, нито огняри. Котелното и вратите към двигателите бяха затворени, а лоцманът не се виждаше зад блесналото на слънцето стъкло. Десет хиляди души затаиха дъх.
Накъде поведох тези хора, запита се Айзък Бел.
Параходът наду свирка и всички подскочиха.
След това пое напред, разпори течението, зави към заводите на „Хоумстед“ и се скри.
— Къде отива? — попита Арчи.
— Бих предположил, че отива за пинкертъни — каза Бел. — Ще трябва да разберем. Но ако съм прав, тогава миньорите държат сушата, а собствениците — реката. И ако това не е началото на война, не знам какво е тогава.
Бел смени мокрите си дрехи със сухи и отиде да търси кормчията на „Камила“.
Откри капитан Дженингс и сина му в един бар на улица „Смитфийлд“, нагоре по склона от мястото, където бяха закотвили влекачите си. Двамата го поздравиха за успешното превозване на стачниците.
— Видяхте ли „Цар Вулкан“? — попита Бел.
— Трудно е да го пропусне човек — отвърна младият Дженингс.