А баща му заяви:
— Кой по дяволите би боядисал параход в черно?
— Кой е собственикът?
И двамата мъже свиха рамене.
— Никога не сме виждали този параход. Тъкмо се питахме, да не би да е заради черния цвят — но решихме, че и да беше бял, отново щеше да ни е непознат.
— Откъде ли се е взел?
— Не е строен в Питсбърг, иначе щяхме да го знаем. Значи или Луивил, или Синсинати.
— Никъде другаде?
— Голяма корабостроителница е трябвала за нещо с такива размери. Както казах, Луивил или Синсинати. Бих казал второто, нали, тате?
Старият Дженингс се съгласи.
— Една от големите стари корабостроителници, като „Хелд & Корт“.
— Те още работят ли, тате?
— Те са последните, които правят такива.
— Какво мислите за оръдието? — попита Бел.
— Не сме впечатлени — отвърна бащата.
— Параходите са много крехки. Откатът би го направил на парчета — обясни синът.
— А биха ли могли да подсилят корпуса?
И двамата Дженингс изплюха тютюн на пода.
— Би следвало.
— Въстание — рече Джеймс Конгдън, като обходи с леден поглед всекидневната на клуб „Дюкесн“. — Когато за пръв път получих привилегията да се обърна към отбраните люде в тази зала, възнамерявах да нарека речта си „Новата икономика във въглищната, желязната, коксовата и стоманолеярната промишленост“. Но по причини, очевидни за всекиго в този обсаден град, смених темата си на „Въстание“.
Той надигна към сбръчканите си устни чаша вода и я пресуши на един дъх.
— По една случайност, изправен съм тук пред вас в същия ден, когато престъпните сили на радикализма и безмозъчната анархия превзеха едно модерно предприятие, в което имам участие — терминалът на „Обединени въглища“. Той е средоточие на разпределението на въглища по всички четири посоки на страната. Идва зима. Жителите на градовете ще измръзнат по домовете си, локомотивите ще спрат, а промишлените пещи ще останат без гориво. Въстанието, несъмнено бихте се съгласили, е тема, близка на сърцето ми.
Останалите членове се засмяха нервно.
— Ако това се беше случило в Ню Йорк, откъдето управлявам бизнеса си, не се съмнявам, че правителството би реагирало категорично и своевременно. Не притежавам дом в Питсбърг, така че мога само да гадая каква би била реакцията на тукашните големци. Засега ще оставя отговорът на тях, доверявайки се на американското им самосъзнание, разума им, принципите и куража им да се изправят срещу работническата класа, която има твърде много власт в щата Пенсилвания. Но на вас, изградили този велик град, превърнали минералите, поставени от Бог в планините край Пенсилвания, в най-могъщата индустрия, която светът е виждал, на вас, титани, казвам, че работниците трябва да бъдат победени! Трябва да бъдат победени, ако не искате да унищожат всичко, за което сте работили. Ако не успеем да се справим с работническата класа, бъдещите просветени цивилизации ще ни помнят със съжаление. „Какво не са успели да сторят?“ и отговорът ще бъде: „Не успяха да се преборят. Добрите хора не успяха да се преборят със злото!“
Съдия Конгдън удари с юмрук по масата, хвърли суров поглед на всеки от мъжете, зяпнали срещу него, след което се обърна и слезе от трибуната.
Последва стъписано мълчание. После всички избухнаха в гръмки аплодисменти.
— Върнете се! — викаха те. — Върнете се! Върнете се!
Конгдън се върна на трибуната с мрачна усмивка.
— Надявам се — започна той, — че мъжете на Питсбърг знаят кой е врагът и ще имат смелостта да се изправят срещу него. А на тези, които не знаят какво ги чака, които търсят помирение с онези анархисти и застават на пътя на реда и справедливостта, мога само да кажа: „Махнете се от пътя ни и ни оставете да си свършим работата.“
Частният влак на Конгдън чакаше съдията на гара „Юниън“, на специално определения за него перон. Локомотивът бе добре зареден с въглища, кондукторът пък се договаряше с един от началниците на гарата да им осигурят свободно трасе за пътуването. Готвачът белеше стриди, а един стюард изстудяваше шампанското. Актрисата, дошла за пътуването до Ню Йорк, тънеше в блаженство в гореща вана.
Самият Конгдън вдигна брендито си в библиотеката, служеща му за кабинет и рече:
— Нищо не подхожда на Питсбърг повече от това да го оставиш зад гърба си.